Л. Смит - Пленница

— Бабо… — прошепна Каси. Ледени иглички плъзнаха по гръбнака й. До преди малко в стаята беше ужасно горещо, а сега Каси трепереше. — О, бабо, моля те…

— Не искаш да знаеш. Добре, разбирам. Но трябва да ме изслушате. И двете. Трябва да разберете срещу какво сте изправени.

Бабата на Каси се закашля отново и леко се намести. Очите й сякаш гледаха в миналото.

— Беше през есента на 1974 година. Най-студеният ноември, който сме имали от десетилетия. Никога няма да забравя как стоеше на прага и изтръскваше снега от ботушите си. Щял да се нанася на номер тринайсет, каза той, и му трябвал кибрит да запали дървата, които донесъл със себе си. Онази стара къща нямаше друго отопление. Стоеше празна, откакто я беше напуснал първия път.

— Какво? — попита Каси.

— От 1696 година. Откакто я беше напуснал и беше тръгнал да плава. Той обаче се бе удавил, когато корабът му потънал — баба й кимна, без да поглежда към Каси. — О, да, беше Черния Джон. Тогава обаче не знаехме това. А можехме да избегнем толкова страдания, ако знаехме… Но няма смисъл да мислим за това сега. — Тя потупа Каси по ръката. — Дадохме му кибрит и момичетата и младежите от улицата му помогнаха да стегне къщата си. Беше с няколко години по-възрастен от тях и те му се възхищаваха. Завиждаха му за пътешествията… Той разказваше прекрасни истории. И беше красив… Красотата скриваше черното му сърце. Заблуди всички ни. Всички бяхме омагьосани от него, дори аз.

Не знам кога започна да говори на младите за старите традиции. Скоро, предполагам. Той действаше бързо. А те бяха готови да слушат. Казваха, че ние, родителите им, сме стари и скучни, ако се случеше да изразим несъгласие. А и честно казано, малцина от нас се опитваха да ги спрат. Харесвахме старите традиции и не подозирахме какво цели.

Тръпки преминаваха през тялото на Каси, но тя не помръдваше. Можеше само да слуша гласа на баба си — единственият звук, освен шуртенето на вода в тихата кухня.

— Той разпредели младежите по двойки. Да, точно това се случи, макар ние възрастните да не подозирахме. Сватоса ги, даде това момиче на онова момче и това момче на онова момиче и някак ги убеди, че всичко е в реда на нещата. Дори развали вече уговорени годежи… Майка ти, Дебора, щеше да се омъжи за бащата на Ник, но той замени единия брат с другия. И те му позволиха да го направи. Беше ги омагьосал. Биха му позволили всичко.

— Ожениха се по старите обичаи. Десет сватби през март. Всички празнувахме, бяхме като идиоти. Младите бяха толкова щастливи, никога не се караха. Мислехме си, че сме извадили голям късмет. Бяха като едно голямо семейство. Като братя и сестри. Е, бяха прекалено много за едно сборище, но тогава не мислехме за това.

— Харесваше ни, че уважаваха традициите. Празнуваха Белтейн през май, а в средата на лятото събраха жълт кантарион и имел. Спомням си как се смееха и викаха през септември, носейки сноп ечемик като символ на богатата реколта. Не подозираха какво беше намислил Джон.

Разбрахме, че скоро ще се родят и бебетата и това беше още един повод за веселие. През октомври някои от по-старите жени започнаха да се тревожат. Всички момичета бяха много бледи, сякаш бременността ги изцеждаше. Горката Кармен Хендерсън беше кожа и кости, но коремът й беше огромен. Сякаш носеше две малки слончета. Почти не празнувахме Хелоуин, момичетата не се чувстваха добре.

И на трети ноември всичко започна. Чичо ти Никълъс, Дебора, ти не го познаваш, ме извика, когато жена му започна да ражда. Помогнах на Шарън да роди Ник, братовчед ти. Той беше боец от първата си минута. Няма да забравя как пищеше. Но имаше и нещо друго — нещо, което не бях забелязвала друг път в очите на бебе и аз се прибрах вкъщи, мислейки си за това. У него имаше сила, каквато не бях виждала.

След два дни се случи отново. Елизабет Конант роди момче с коса като виното на Бакхус и очи с цвета на океана. Момчето ме погледна и аз усетих силата му.

— Адам — прошепна Каси.

— Точно така. Три дни по-късно и Софи Бърк започна да ражда. Тя беше запазила името си и след като се омъжи. Бебето й Мелани беше като другите. Изглеждаше сякаш бе поне на две седмици, а току-що се беше родила, и ме виждаше така ясно, както аз виждах нея.

— Най-странно беше раждането на Диана и Фей. Майките им бяха сестри и двете родиха в един и същи момент, в две различни къщи. Едното бебе беше светло като слънчев лъч, другото беше тъмно като безлунна нощ, но помежду им имаше някаква връзка. Личеше си дори и тогава.