Л. Смит - Пленница

— Каси — прошепна баба й. — Малка Каси.

— Бабо, ще се оправиш. Не мърдай. — Каси се опита да си спомни какво се правеше, когато някой пострада. Какво? Трябва да го завиеш? Да вдигнеш краката му на високо? — Дръж се — обърна се тя пак към баба си, а на Дебора каза; — Извикай линейка. Бързо!

— Не — прекъсна я баба й. Опита се да седне и лицето й се изкриви от болка. Кокалестата й ръка сграбчи халата, който носеше върху нощницата си. Над сърцето.

— Бабо, не мърдай — каза Каси. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи…

— Не, Каси — отговори баба й. Дишането й беше все така тежко и накъсано, но гласът й беше изненадващо силен. — Никакви линейки. Няма време. Изслушай ме. Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно ще ми кажеш. — Каси вече плачеше, но се опита да звучи спокойно.

— По-късно няма да мога — рече баба й задъхано и се отпусна. Сега дишаше внимателно и бавно. После заговори с ясен глас, стискайки ръката на Каси в своята. Очите й бяха толкова тъмни, толкова изтерзани… и толкова нежни. — Каси, нямам много време, а ти трябва да знаеш. Важно е. Иди до камината и на нивото на полицата отдясно потърси разхлабена тухла. Извади я и ми донеси онова, което намериш в кухината.

Каси се запрепъва към камината. Хлабава тухла… Не виждаше нищо — толкова силно плачеше. Започна да опипва камината с пръсти и ги израни на грапавата мазилка. Нещо под тях помръдна.

Тухлата. Тя заби нокти в ронещата се мазилка около нея и я размърда, за да излезе. После я пусна на пода и бръкна в тъмната кухина.

Пръстите й докоснаха нещо гладко. Тя го придърпа с нокти, хвана го и го извади.

Беше Книга на сенките.

Същата от съня й, онази, с червената кожена подвързия. Каси я занесе на баба си и коленичи отново.

— Не можа да ме принуди да му кажа къде е. Не можа да ме принуди да му кажа нищо — рече баба й с усмивка. — Моята баба ми показа това скривалище — тя прокара пръсти по книгата и после заключи старческата си ръка около китката на Каси. — Твоя е Каси. Баба ми я даде на мен, а аз я давам на теб. Ти имаш зрението и силата, като мен и като майка ти. Но за разлика от нея, не можеш да избягаш. Трябва да останеш и да се изправиш срещу него.

Тя замълча и се закашля. Каси погледна Дебора, която слушаше внимателно, после отново сведе очи към баба си.

— Бабо, моля те! Моля те, позволи ни да извикаме линейка! Не се предавай…

— Аз не се предавам. Предавам всичко на теб. На теб Каси, за да продължиш борбата. Позволи ми да го направя, преди да умра. Иначе всичко ще бъде безсмислено. Всичко — тя се закашля отново. — Не трябваше да става така. Онова момиче… Фей… тя ме заблуди. Не вярвах, че ще действа толкова бързо. Мислех, че имаме още време… но нямаме. Така че слушай.

Тя си пое тежко въздух и пръстите й така силно стиснаха ръката на Каси, че я заболя. Тъмните, старчески очи на баба й се впиха в нейните.

— Ти произлизаш от стар род на вещици Каси. Знаеш това. Не знаеш обаче, че нашето семейство винаги е притежавало най-ясното зрение и най-голямата сила. Ние сме най-силната линия и можем да виждаме в бъдещето… Но другите невинаги ни вярват. Дори и онези, които са от нашия вид.

Баба й вдигна глава и погледна Дебора.

— Вие, младите, си мислите, че сами измисляте всичко, нали? — лицето й се сбръчка още повече от беззвучен смях. — Не уважавате много старите хора. Дори и родителите си. Мислите си, че не правим нищо, нали?

„Не е на себе си — помисли си Каси. — Не знае какво приказва. “ Но баба й продължи.

— Идеята ви да извадите старите книги и да съживите старите традиции… Мислите, че вие първи сте се сетили, нали?

Каси поклати безпомощно глава, но Дебора сви вежди и попита:

— А не е ли така?

— Не. О, мили мои, не. По мое време, когато бях малка, ние си играехме със силата. Понякога се събирахме. Онези, които имахме зрението, записвахме нещата, които виждахме. Онези, които имаха лечебни сили, ни говореха за билки и треви. Поколението на родителите ви обаче направи истинско сборище.

— Нашите родители? — попита Дебора невярващо. — Моите толкова се страхуват от магията, че буквално повръщат, ако отворя дума за това. Моите родители никога не биха…

— Сега е така — отвърна спокойно бабата на Каси, а Каси направи на Дебора знак да мълчи. — Сега е така. Забравили са. Направиха така, че да забравят. Трябваше, за да оцелеят. Когато бяха млади обаче, всичко беше различно. Бяха малко по-възрастни от вас, децата на „Кроухейвън Роуд“. Майка ти беше на деветнайсет, Дебора, а майката на Каси беше на седемнайсет. Тогава Мъжът в черно дойде в Ню Салем.