Л. Смит - Пленница

Каси си помисли за Диана и през нея премина спазъм. Но тя отхвърли тази мисъл и се заслуша отново. Гласът на баба й все повече отслабваше.

— Горките бебета… Те не бяха виновни. Вие не сте виновни — повтори жената и изведнъж насочи вниманието си към Дебора и Каси. — Никой не може да ви обвини. До трети декември се родиха единайсет бебета и всички бяха странни. Майките им не искаха да го признаят, но до януари вече никой не можеше да го отрече. Бебетата призоваха стихиите и наистина можеха да те уплашат, ако не получеха каквото поискат.

— Аз знаех — прошепна Каси. — Знаех, че е прекалено странно всички да са родени в един месец… Знаех.

— И родителите им мислеха така, но никой не подозираше истината. Мисля, че бащата на Адам пръв направи връзката. Единайсет бебета, каза той… Още един човек и става сборище. И кой беше този човек? Мъжът, който се погрижи бебетата да се родят. Мъжът, който щеше да ги поведе. Черния Джон се беше върнал, за да създаде най-силния кръг, съществувал някога в тази страна. Не от онова поколение, а от следващото. Така каза бащата на Адам. Сборище от бебета.

Отначало никой не му повярва. Някои родители се уплашиха, други бяха просто глупави. Трети не вярваха, че Черния Джон се е върнал от мъртвите след всички онези години. Тази загадка и до днес не е разбунена.

Постепенно обаче започнаха да се замислят. Бащата на Ник беше загубил годеницата си и бе видял как тя се омъжи за по-малкия му брат. Той повярва. И Мери Мийд, майката на Диана. Тя беше толкова умна, колкото и хубава. Дори бандата на Фей, Грант Чембърлейн… Той беше студен човек, но знаеше, че невръстната му дъщеря може да запали завесите, без да ги докосва и знаеше, че това е грешно. Те разговаряха с останалите и една студена нощ, на първи февруари, отидоха при Черния Джон.

Бабата на Каси поклати глава.

— Отидоха да говорят с него! Ако бяха дошли при нас, по-старите жени, можехме да ги предупредим. Аз и бабата на Лоръл, бабата на Адам — Констанс, и пралелята на Мелани… Можехме да им кажем неща, които сигурно щяха да спасят живота им. Но те тръгнаха сами, без да кажат на никого. На Имболк 4 4 Имболк — ден, в който се чества завръщането на Слънцето след зимата. — Бел.прев. , на първи февруари, повече от половината отидоха да му отправят предизвикателство. И никой не се върна. По набраздените старчески бузи се стичаха сълзи. — Разбирате ли, най-смелите, най-силните отидоха и умряха. Останалите бяха или прекалено уплашени, или прекалено глупави, за да видят опасността… Съжалявам, Дебора, но това е истината. — Каси си спомни, че и двамата родители на Дебора бяха живи. — Най-добрите от „Кроухейвън Роуд“ отидоха да се бият с Черния Джон онази нощ — продължи баба й.

— Но как? — прошепна Каси. Тя мислеше за редицата надгробни плочи на гробището. — Как са умрели, бабо?

— Не знам. Съмнявам се, че някой жив знае, освен… — баба й замълча, поклати глава и после продължи. — Видяхме огън в небето и се изви буря. От морето дойде ураган. Ние, по-старите жени, взехме бебетата, които бяха останали при нас и младите родители, които не бяха отишли с другите, и успяхме да ги спасим. На другия ден къщата на номер тринайсет беше изгоряла до основи и всички, които бяха отишли да предизвикат Черния Джон, бяха мъртви.

— Така и не открихме повечето тела. Предполагам, че морето ги беше отнесло. На номер тринайсет обаче намерихме обгорял труп. Познахме го по пръстена, който носеше. Той беше с блестящ черен камък. Тогава го наричахме магнетит, забравих как му казват сега. Занесохме тялото му на старото гробище и го затворихме в бункера. Чарлс Мийд, бащата на Диана, избута бетонния къс пред вратата. Решихме, че щом се е върнал веднъж, може някой ден пак да опита и искахме да го спрем, ако бе възможно. Оцелелите скриха Книгите на сенките и направиха каквото можаха, за да откъснат децата от магията. Звучи странно, но повечето забравиха на какво са способни. Може би нямаше как да си спомнят, без да загубят разсъдъка си. Но наистина е необяснимо колко много са забравили.

Накъсаният й глас отслабваше все повече и повече, но тя стисна силно ръката на Каси.

— Чуй ме, дете. Важно е. Някои не забравихме, беше невъзможно да забравим, нямаше начин. Дадох на дъщеря си име на пророк и тя даде на нейната дъщеря име на пророк, защото винаги сме притежавали второто зрение. Майка ти не можа да свикне с виденията, които имаше, и избяга от Ню Салем. Бяга чак до другия бряг. Аз обаче останах и видях как всички мои предчувствия се сбъднаха едно по едно. Бебетата, които се родиха на „Кроухейвън Роуд“ само в рамките на един месец, пораснаха много различни, въпреки всичко, което се опитваха да сторят родителите им. Те бяха привлечени от стихиите и от старите обичаи още от самото си раждане. Всички станаха силни… А някои станаха лоши. Аз ги наблюдавах и в съзнанието си чувах смеха на Черния Джон. Те заровиха тялото му, но не успяха да изгорят духа му. Той беше постоянно тук, чакаше, обикаляше старото гробище и празния парцел на номер тринайсет. Чакаше своето сборище, онова, което сам беше планирал, онова, чието раждане сам беше подготвил. Чакаше те да пораснат достатъчно. Чакаше да го върнат обратно. Знаех, че ще се случи… И знаех, че само едно нещо може да се изправи срещу него. Това си ти Каси. Ти притежаваш силата на нашето семейство и владееш зрението. Помолих майка ти да се прибере, защото знаех, че без теб децата от „Кроухейвън Роуд“ бяха загубени. Щяха да отидат при него, както направиха родителите им, и той щеше да стане техен водач и техен господар. Само ти можеш да му попречиш да го направи.