Л. Смит - Пленница

Дебора тръгна по черните следи с дебнещата походка на ловец. Те завиваха по коридора към старото крило на къщата, построено от първите вещици през 1693 година.

Ник беше зад Каси и на нея й хрумна, че двамата я охраняват, оставяйки я по средата. Но в къщата нямаше безопасно място. Когато навлязоха в старото крило, червената светлина стана дори още по-наситена, а въздухът още повече се сгъсти. Каси усети как дробовете й се борят за въздух.

„О, господи, тук сякаш гори огън“ , помисли си Каси. Заревото беше навсякъде и въздухът изгаряше кожата й. Дебора спря и Каси едва не се блъсна в нея. Опита се да надникне над рамото й, но очите й бяха възпалени и замъглени.

Усети как Ник я стисна силно за рамото. Каси се опита да фокусира погледа си и впери присвити очи в плътната червена светлина.

Виждаше баба си! Старата жена лежеше пред огнището до дългата дървена маса, която толкова често беше използвала. Масата беше преобърната и по пода бяха пръснати изсушени билки. Каси тръгна към баба си, но в стаята имаше и още нещо. Нещо, което съзнанието й отказваше да възприеме. Ник я дръпна назад и Каси втренчи поглед в нещото. То се беше навело над старата жена.

Беше обгоряло, черно и отвратително. Сякаш цялата му кожа бе твърда и напукана. Имаше формата на мъж, но Каси не виждаше очи, дрехи, или коса. Когато то погледна към тях Каси изпита ужасяващото усещане, че през черното лице прозираше сребристо искрящият череп.

Нещото ги забеляза. На Каси й се струваше, че тримата с Ник и Дебора са като залепени. Ник все още я държеше, а тя стискаше Дебора. Искаше да избяга, но не можеше, защото на пода лежеше нейната баба. Не можеше да я остави сама с това обгорено нещо.

Но не можеше и да се бори с него. Не знаеше как да се бори. А и Каси вече не усещаше връзка със стихиите — в страховитата пещ, която представляваше помещението, тя сякаш беше напълно откъсната от външния свят.

Какви оръжия имаха? Хематитът в джоба на Каси вече не беше студен. Когато пъхна ръка да го докосне, той я изгори. Лошо. Въздухът, огънят и земята бяха против тях. Трябваше им нещо, което създанието не контролираше.

— Мислете за вода — извика тя на Ник и Дебора. Гласът и заглъхна в сгъстения нажежен въздух. — Мислете за океана… За студена вода… За лед!

Докато изричаше думите, самата тя се опита да си спомни какъв беше океанът. Студен… син… безкраен. Изведнъж се спомни как беше застанала на носа и се беше загледала в него първия ден, когато пристигна в къщата на баба си — водата беше толкова наситено синя, че беше спряла дъха й. Пред нея се простираше необятният океан. Сега вече го виждаше — сиво-син като очите на Адам. Слънчевата светлина се отразяваше във вълните, а очите на Адам светеха, смееха се…

Вятър разтърси прозорците на пантите им. Кранчето на мивката затрепери. То се пропука в основата си и оттам бликна тънка струйка бяла вода. Нещо в съдомиялната машина също се пропука и на пода се изля вода. Вода запръска и от тръбата под мивката.

— Сега! — извика Дебора. — Хайде! Да го пипнем!

Каси осъзна, че няма да успеят още докато Дебора изричаше думите. Не бяха достатъчно силни, не и да се изправят директно срещу това нещо. Но Дебора, винаги нехаеща за опасностите, се хвърли напред и Каси нямаше време да я предупреди или да я спре. Тя я последва, но още преди да стигне до черното нещо, сърцето й изневери и краката и омекнаха.

То щеше да ги убие. Само едно докосване на обгорените, черни ръце и те щяха да са мъртви. Но нещото отстъпи пред тях. Каси не можеше да повярва, че са все още живи и се движат. Създанието се обърна превито назад, затича се, гмурна се в тъмнината и изчезна.

Вратата рязко се отвори от вятъра. Червената светлина угасна. Отвън Каси виждаше студената сребристосиня лунна светлина.

Тя си пое дълбоко въздух, благодарна, че отново може да диша, без да изпитва болка.

— Успяхме! — смееше се Дебора. Тя тупна Ник по ръката и гърба. — Успяхме! Да! Копелето избяга!

„То си тръгна — помисли си Каси. — То си тръгна, защото така беше решило. Не защото ние го победихме.“

После се обърна рязко към Ник:

— Майка ми! И Лоръл и Мелани… Те са навън…

— Ще проверя. Но мисля, че засега всичко свърши — каза той.

Засега. Ник също знаеше, че нещото не беше победено, че си беше тръгнало.

С треперещи крака Каси отиде и коленичи до баба си на пода.

— Бабо? — повика я тя. Страхуваше се, че старата жена може да е мъртва. Но не, баба й дишаше тежко. Сега Каси се боеше, че ако сбръчканите клепачи се отворят, очите под тях ще гледат невиждащо като очите на кукла. Но баба й отвори очи, видя я и я позна. Очите й бяха потъмнели от болка, но в тях блестеше разум.