Л. Смит - Пленница

Каси си спомни каква ненавист беше изпитала, когато беше видяла къщата за пръв път. Не я беше харесала, защото беше огромна и грозна. Защото имаше сиви олющени дъски, увиснали корнизи и мръсни прозорци. Сега обаче я обичаше. Беше нейна. Това беше домът на семейството й. Но най-важно бе, че майка й и баба й бяха вътре.

Каси скочи от мотора и се втурна по алеята. Но когато навлезе в червената светлина, забави ход. Нещо затрудняваше движенията й и й беше трудно да диша, сякаш въздухът вътре бе сгъстен.

Каси с усилие се добра до вратата. Тя беше отворена. Вътре лампите в коридора изглеждаха слаби и нелепи на фона на червеното зарево, което изпълваше всичко като светлината от светкавица през деня.

После Каси видя нещо, от което дъхът й секна. Следи от стъпки.

Някой бе оставил кал по дървения под на баба й. Само че не беше кал. Беше черно като катран и пушеше леко като някаква примитивна гадост от ада. Следите вървяха нагоре по стълбите и после се връщаха обратно.

Каси се боеше да влезе по-навътре.

— Какво има? — извика Ник зад гърба й. Думите му се изгубиха в сгъстения въздух и прозвучаха глухо. Каси се обърна към него с усещането, че сънува — толкова забавени бяха движенията й. — Ела — каза Ник и я дръпна. Тя погледна зад гърба му и видя на прага Дебора, Мелани и Лоръл, които също се движеха на забавен каданс.

Каси позволи на Ник да я поведе нагоре, по стълбите. Тук червената светлина беше по-наситена и едва виждаха стъпките. Но Каси ги следваше по-скоро по интуиция — надолу по коридора и до стаята на майка й. Пред вратата тя се спря и посочи с ръка. Беше прекалено ужасена да влезе.

Ръката на Ник стисна бравата и я натисна. Вратата бавно се отвори. Каси се втренчи в празното легло на майка си.

— Не! — изкрещя тя и сякаш заревото подхвана думата и я разтегли безкрайно. Каси забрави страха си и се втурна в стаята. Леглото беше намачкано, в него скоро някой беше спал, но завивките бяха разхвърляни и от майка й нямаше и следа.

Каси отчаяно огледа празната стая. Прозорецът беше затворен. Имаше лошо предчувствие и изпита ужасяващо чувство за загуба. Черните димящи стъпки стигаха до леглото на майка й. Нещо беше дошло и беше стояло тук, надвесено над майка й. После…

— Хайде! Да слезем долу! — извика Ник от прага на стаята. Каси се завъртя към него… и изпищя.

Вратата бавно се затваряше. А в сенките зад нея се виждаше бледа, призрачна фигура.

Вторият писък на Каси секна, когато фигурата пристъпи напред и Каси видя бяло лице и тъмна коса, спускаща се по слаби рамене. Фигурата беше облечена с дълга, бяла нощница. Майка й.

— Мамо — извика Каси и се хвърли напред, обвивайки ръце около кръста на майка си. „О, слава богу, слава богу“ , мислеше си тя. Всичко щеше да се оправи. Майка й беше добре, майка й щеше да оправи нещата. — О, мамо! Толкова се уплаших! — рече тя задъхана.

Нещо обаче не беше наред. Майка й не я прегърна. Изпънатата безжизнена фигура в нощницата не реагира по никакъв начин. Майката на Каси просто стоеше там и когато Каси се отдръпна, видя, че я гледа с празен поглед.

— Мамо? Мамо? — извика отново Каси и разтърси слабата бяла фигура. — Мамо, какво има?

Красивите очи на майка и гледаха невиждащо като очите на кукла. Бяха празни. Черните кръгове под тях сякаш ги поглъщаха. Ръцете на майка и останаха отпуснати отстрани.

— Мамо! — изплака Каси.

Ник отново беше отворил вратата.

— Трябва да се махнем от тук — каза той.

„Да“ помисли си Каси. Опита се да убеди себе си, че за всичко е виновно заревото, че може би отвън майка й щеше да се оправи. С Ник хванаха отпуснатите ръце на майка й и я поведоха по коридора. Мелани, Лоръл и Дебора дойдоха от различни посоки.

— Проверихме всички стаи на този етаж — каза Мелани. — Горе няма никого.

— Баба ми… — започна Каси.

— Помогнете ни да изведем госпожа Блейк — прекъсна я Ник.

В подножието черните стъпки завиваха наляво и пресичаха няколко пъти първите следи. Една мисъл изникна в съзнанието на Каси.

— Мелани, Лоръл, ще изведете ли мама навън? Извън светлината? Нали ще се погрижите за нея? — Мелани кимна и Каси добави. — Ще дойда възможно най-бързо.

— Внимавай — каза Лоръл настойчиво.

Каси видя как изведоха майка и през вратата и се застави да извърне поглед.

— Елате — обърна се тя към Ник и Дебора. — Мисля, че баба е в кухнята.

Натам също водеше върволица от стъпки, но Каси се ръководеше по-скоро по някакво вътрешно чувство. Ужасяващо чувство, че баба й е в кухнята и че не е сама.