Л. Смит - Пленница

Стиснала черепа в ръцете си. Каси също спря, осъзнавайки с ужас къде се намира. Тук бяха наредени гробовете на бащата на Фей, майката на Шон и всички други мъртви родители от „Кроухейвън Роуд“. Шон вече хленчеше и само Дебора го задържаше да не побегне.

Фей се обърна с лице към тях. Дори и в най-лошите моменти, високото, изумително красиво момиче излъчваше авторитет. Пред нея сякаш всички останали изглеждаха нищожни. Сега това впечатление се засилваше от регалиите на кралицата на вещиците — диадемата, гривната и жартиера. Обграждаше я аура от сила и очарование.

— Време е — каза Фей — да си върнем енергията, която някога е принадлежала на сборището и която Черния Джон е съхранил в черепа. Той иска да вземем тази сила и да я използваме срещу враговете си. И ние можем да я получим… Още сега.

Тя измъкна кинжала от жартиера и бързо нарисува неправилен кръг в изсъхналата трева.

— Влезте в кръга — нареди тя и всички заеха местата си.

„Тя ги кара да действат толкова бързо, че нямат време да се замислят какво правят“ , помисли си Каси. Никой не задаваше въпроси на Фей, всички бяха завладени от енергичната й настойчивост. Дори Шон беше спрял да хленчи и я зяпаше захласнат.

А тя изглеждаше поразително, когато вдигна камата и призова бързо елементите да им осигурят защита. „Твърде припряно“ , помисли си Каси. Защитата им беше много слаба в сравнение с ритуала на Хелоуин, а дори и тогава не беше достатъчна. Но Каси не можа да каже нищо, сякаш всички бяха на въртележка, която никой не знаеше как да спре. А и Каси се чувстваше толкова изтощена и премръзнала…

— Постави черепа в центъра Каси — обърна се към нея Фей. Тя беше останала без дъх и гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Изглеждаше по-възбудена, отколкото когато беше с Джефри или с Ник. Или с разносвача на пици, когото завлече на горния етаж.

Каси коленичи и постави увития с плат череп в центъра на неравния кръг.

— А сега — започна Фей със странен ликуващ тон, вперила поглед в прашния вързоп в краката им — настояваме да получим отново силата, която ни принадлежи. Призовавам всички елементи за свидетели…

— Фей, спри! — извика Адам, появявайки се измежду надгробните плочи.

Останалите членове на сборището бяха зад него, включително и Диана, която все още се движеше като в сън. Отзад ги следваше Ник, мълчалив и бдителен както винаги.

Фей сграбчи обвития с плат череп и го прегърна с две ръце.

— Ти получи своя шанс — каза тя. — Сега е мой ред.

— Фей, спри за малко и помисли — обърна се към нея Адам. — Черния Джон не е твой приятел. Дори да е говорил с теб, каквото и да ти е казал, е лъжа…

— Ти говориш лъжи! — отвърна му Фей.

— Крис, Дъг, черепът уби Кори. Ако пуснете отново тъмната енергия…

— Не го слушайте — изкрещя Фей. Изправена така, тя приличаше на варварска кралица — дългите й крака бяха леко разкрачени, а среброто проблясваше на фона на черната й рокля и още по-черната й коса. Каси осъзна, че докато Адам говореше с Фей, Лоръл и Мелани бяха застанали от двете й страни.

Фей също го забеляза.

— Няма да ви позволя да ме спрете! Това е началото на един нов кръг.

— Моля те, Фей… — изплака Диана отчаяно, сякаш събуждайки се най-накрая от сън.

— Със силата на земята, въздуха, огъня и водата! — изкрещя Фей, дръпна плата от черепа и го вдигна с две ръце над главата си.

Сребро. Пълната луна осветяваше кристала и той сякаш пламна. Над лицето на Фей като че ли увисна друго лице — сивкаво, неестествено лице на скелет. А после… от него започна да се излива тъмнина. Нещо по-черно от мрака между звездите изтичаше от очните кухини на черепа, от носната му кухина, измежду зъбите му. „Змии“, помисли си Каси, вперила хипнотизиран поглед в случващото се. Змии, червеи и старовремски дракони — от онези, чиито тежки люспи са се влачили по земята и които са бълвали отрова с всеки дъх. Сякаш всичко лошо, всичко черно, всичко отблъскващо, пълзящо и зло излизаше от черепа, макар и да не беше реално. Виждаше само мрак, само черна светлина.

Чу се звук като жужене на пчели, но по-силен, по-смъртоносен. После той се засили. Фей стоеше под страховит водопад от тъмнина и Каси имаше чувството, че две ледени висулки се забиват в ушите й. Някъде се чу кучешки лай…

„Някой трябва да спре това — осъзна Каси. — Не… аз трябва да спра това. Сега.“

И тя започна да се изправя, когато черепът избухна.

Стана тихо и тъмно.

На Каси и се прииска да си остане така.