Л. Смит - Пленница

— Точно така — каза Каси с твърд като кремък глас.

Крис и Дъг спряха да се бутат. Лоръл спря да плаче. Никой не помръдна, когато Каси тръгна към Фей. Тя можеше да подкрепи Фей, но можеше и да я намушка в гърба.

Дори и да се страхуваше, Фей не го показа.

— Добре — каза тя. — Вече е ясно. Аз съм водачът. И сега ще издам първата си заповед — тя леко завъртя глава към Каси. — Искам да донесеш черепа. А всички останали отиваме на гробището.

— Какво? — изпищя Лоръл.

— Аз съм водач и смятам да използвам властта си, не само да се перча с нея. В черепа има енергия. Енергия, която ние можем да използваме. Каси, донеси го.

Сега всички говореха, спореха, викаха си един на друг. Когато Диана беше водач, нещата бяха съвсем различни. Адам крещеше на Фей, настояваше да знае дали не е полудяла. Само Ник и Диана не помръдваха — Ник наблюдаваше, а Диана гледаше нещо, което само тя виждаше.

Мелани безуспешно се опитваше да въведе ред. Някъде дълбоко в съзнанието си Каси знаеше, че ако Диана се намесеше, ако излезеше напред и проговореше, сборището щеше да я послуша. Но тя не направи нищо. И крясъците ставаха все по-силни.

— Донеси го Каси — изръмжа Фей през стиснати зъби. — Или сама ще отида да го взема.

Каси усети как около нея се надигна сила. Небето сякаш беше опънато като кожата на барабан, като струна, която всеки момент щеше да се скъса. Океанът бушуваше. Тя почувства силата в пясъка под стъпалата си и го видя в подскачащите пламъци на огъня.

Спомни си какво беше направила с добермана в градината с тиквите. Тогава от нея беше бликнала сила, фокусирана като лазерен лъч. Каси имаше чувството, че и сега се случваше нещо подобно. Усещаше силата, която сякаш чакаше да бъде освободена.

— Черния Джон ще ни позволи да използваме енергията. Той ще ни я даде, ако го помолим както трябва — крещеше Фей. — Знам, говорих с него. Но трябва да отидем и да я поискаме.

„Говорила е с него? Кога? — помисли си Каси. — Когато тя й беше позволила да вземе черепа? Или в някакъв момент по-късно?“

— Но защо на гробището? — викаше Мелани. — Защо там?

— Защото той така иска — озъби й се Фей, изгубила търпение. — Каси, за последен път ти казвам, донеси черепа!

Елементите се бяха подредили зад Каси… Тя впи поглед във врата на Фей. После обаче си спомни нещо. Погледа на Диана, когато бе гласувала срещу нея… Вече нямаше смисъл да спира Фей. Всичко беше свършило.

Каси се обърна и тръгна към мястото, където беше заровен черепът.

— Откъде знае тя…? — започна Мелани, но смехът на Фей я прекъсна. Значи и тази тайна беше разкрита, вече всички бяха наясно, че Каси е взимала черепа. Диана на никого не беше казала къде точно го бе заровила, дори на Адам. Каси побягна, за да не чува нищо повече.

Започна да копае в центъра на кръга от почернели камъни, докато пръстите й напипаха плата, с който беше увит черепа. После изрови пясъка около него и го извади. Отново се изненада колко тежеше. Залитна, когато го вдигна, и тръгна обратно към Фей.

Дебора изтича да я посрещне.

— Насам — каза тя и дръпна Каси, преди да стигне до останалите. — Бързо! — Те изкачиха хълма и Каси видя мотора на Дебора.

— Фей е планирала всичко — рече Каси. Тя погледна Дебора и повиши глас. — Фей е планирала всичко!

— Да. И какво от това? — попита объркано Дебора. Добрият лейтенант винаги следваше заповедите на висшестоящите. Какво я беше грижа Каси, дори Фей да бе планирала всичко? — Допускаше, че може би няма да убеди цялото сборище да я последва, затова искаше да е сигурна, че ние ще отидем — обясни Дебора.

— Не знам дали изобщо ще успее да склони някого — каза Каси, гледайки към другите долу. Всички изглеждаха като обзети от някаква лудост. Каквото и да им говореше Фей, те се държаха като обезумели. После Сюзан тръгна първа, последвана от Дъг, който наполовина влачеше Крис. А Фей буташе Шон.

— Вече сме седем. Фей каза, че това е достатъчно — обясни Дебора и се обърна. — Хайде.

Мотоциклетът се носеше като предишния път — с великолепна скорост, а луната светеше дори още по-ярко. Този път обаче Каси не се страхуваше, макар да се държеше за Дебора само с една ръка. С другата притискаше черепа към скута си. Стигнаха до гробището и минута по-късно чуха шум от коли. Крис, Дъг и Сюзан бяха в сузукито, а зад тях идваше корветът на Фей. Тя слезе от шофьорското място, а Шон се измъкна със залитане от седалката до нея.

— След мен — каза Фей. Дългата й коса се развя зад гърба й, когато тръгна към североизточния край на гробището. При всяка стъпка изваяните й голи крака проблясваха. На бедрото й се виждаше жартиерът и кинжалът с черната дръжка, който беше затъкнала в него. Тя стигна до възвишението и спря.