Л. Смит - Пленница

Някой до нея изстена.

Тя се надигна бавно и седна, огледа се и се опита да разбере какво се беше случило. Гробището приличаше на бойно поле. Навсякъде бяха разпръснати тела. Адам лежеше проснат с протегната към нарисувания кръг ръка. Радж беше до него. Диана и блестящата и коса лежаха в листата и пръстта. Ник се изправяше на ръце и колене и разтърсваше глава.

Фей лежеше в езеро от черна коприна. Черната и коса покриваше лицето й. Ръцете й с дълги червени нокти все още бяха свити… но празни. Нямаше и следа от черепа.

Някой изстена отново. Каси се огледа и видя Дебора да сяда и да разтърква лице с ръка.

— Мъртви ли са? — попита дрезгаво тя, оглеждайки се наоколо.

— Не знам — прошепна Каси. И нея я болеше гърлото. Имаше толкова тела, а единственото нещо, което се движеше, беше развятата от вятъра коса на Диана. И Ник, който се препъваше към нарисувания кръг.

Но после обаче всички се размърдаха и започнаха да се изправят. Шон стенеше. Сюзан също. Дебора изпълзя до Фей и отметна косата от лицето й.

— Диша.

Каси кимна — не знаеше какво да каже. Адам се беше навел над Диана и Каси бързо отмести поглед. Мелани и Лоръл вече бяха прави. Крис и Дъг също. Двамата приличаха на пияни хулигани. Май всички бяха живи.

Сетне Каси видя как Лоръл рязко си пое въздух и посочи нещо.

— О, боже! Могилата! Вижте могилата!

Могилата, в която бабата на Каси й беше казала, че съхраняват муниции, беше отворена. Ръждясалият катинар беше изчезнал и желязната врата лежеше върху бетонния блок. Това обаче не беше всичко. Горната част на височината, където беше поникнала рядка трева, се беше разпукала като презрял плод. Приличаше на пашкул на излязло на свобода насекомо.

А надгробните плочи на редиците гробове край оградата бяха наклонени на различни страни. Най-близките до могилата, надгробните плочи на родителите от „Кроухейвън Роуд“, бяха разцепени и строшени. „Разбити“ — помисли си Каси. — Думата, която ненадейно се появи в съзнанието й, най-точно описваше всичко.

От недрата на могилата се носеше смрад.

— Ще ида да погледна — промърмори Дебора. Досега Каси не беше изпитвала към никого такова възхищение, както към Дебора, която тръгна залитайки към върха на могилата. Тя имаше повече кураж от всеки, когото познаваше. Каси замаяно се изправи и се заклатушка след нея. Двете заедно се свлякоха на колене до вонящата пукнатина.

На лунната светлина се виждаше, че гробницата е празна. По разровената почва долу обаче се виждаха следи от слуз.

После някаква светлина и движение в небето на североизток привлякоха погледа на Каси. Приличаше на северно сияние, но проблясваше на пресекулки и беше изцяло червено.

— Над „Кроухейвън Роуд“ е — каза Ник.

— О, господи! Какво става? — изплака Лоръл.

— Прилича на пожар — промълви Дебора с все още пресипнал глас.

— Каквото и да е, трябва да отидем — продължи Ник.

Адам прегръщаше Диана и се опитваше да я събуди. Сюзан и Шон лежаха свити на кълбо, а Крис и Дъг изглеждаха все така замаяни. Мелани и Лоръл обаче бяха на крака, макар да се олюляваха.

— Ник е прав — рече Мелани. — Адам ще се погрижи за нещата тук. Нещо става.

Каси погледна към Фей — техния повален водач. После се обърна и тръгна след Мелани, без да каже нищо.

Нямаше значение, че петимата, които се заклатушкаха към пътя, до скоро бяха противници. Не разполагаха с време да мислят за такива незначителни неща. Каси се качи на мотора зад Дебора, а Мелани и Лоръл влязоха в колата на Ник. Другите щяха да дойдат по-късно, ако можеха… Или ако искаха.

Вятърът засвистя в ушите на Каси и й напомни за шума на морето. Усещането за сила, което беше изпитала по-рано, връзката и със стихиите беше прекъсната. Не можеше да мисли. Чувстваше се замаяна, сякаш имаше силна настинка. Знаеше само, че трябва да стигне до „Кроухейвън Роуд“.

— Не е пожар — извика Дебора, когато наближиха. — Няма пушек.

Край тях прелитаха тъмните къщи — на Диана, на Дебора. Запустялата грегорианска сграда на номер три. Домът на Мелани, на Лоръл, на Фей. Празната викторианска къща. Къщата на братята Хендерсън, на Адам, на Сюзан, на Шон…

— В твоята къща е Каси — извика Дебора.

Да. Каси вече знаеше това. Нещо вътре в нея го усети още преди да тръгнат.

Един клон изникна пред тях като черен скелет на фона на червената светлина, която обгръщаше къщата на номер дванайсет. Не беше огън. Беше някакво магическо зарево, кървавочервена аура на злото.