Л. Смит - Пленница

Фигурата увисна неподвижно и само димът вътре в нея се движеше.

После тя се понесе към Каси, която седеше точно срещу нея.

През съзнанието й прелетя една мисъл. Когато Адам беше извадил кристалния череп от раницата на плажа, тя си беше помислила, че той гледа право в нея. На церемонията с черепа също. Когато Диана го беше отвила, празните очни кухини сякаш се бяха втренчили право в очите на Каси.

Сега това нещо отново я гледаше по същия начин.

— Трябва да го питаме нещо — каза Мелани, но дори и нейният спокоен глас леко потрепери. От фигурата се излъчваше заплаха. Подобна на тъмната енергия на черепа, но по-силна. По-непосредствена.

„Кой си ти?“ , помисли си Каси. Езикът й се беше сковал, но не беше нужно да изрича думите на глас, защото нямаше съмнение чия беше фигурата пред нея.

Черния Джон.

После се чу гласът на Диана, ясен и преднамерено спокоен.

— Поканихме те тук, защото намерихме нещо твое — каза тя. — Искаме да знаем как да го контролираме. Ще говориш ли с нас?

Никакъв отговор. Каси имаше чувството, че нещото се приближи към нея… но може би само й се беше сторило.

— Случват се ужасни неща — добави Адам. — Това трябва да спре.

Не беше илюзия. То се приближаваше.

— Ти ли контролираш тъмната енергия? — попита Мелани рязко, а гласът на Лоръл се сля с нейния:

— Ти си мъртъв! Нямаш право да се бъркаш в делата на живите.

— Какъв ти е проблемът всъщност? — попита Дебора.

„Говорят прекалено бързо — помисли си Каси. — Много хора задават различни въпроси.“ Фигурата бавно приближаваше.

Каси замръзна, сякаш съзряла опасност, която другите не долавяха.

— Кой уби Кори? — изръмжа Дъг Хендерсън.

— Защо тъмната енергия ни отведе на гробището? — намеси се Дебора.

— И какво се случи с Джефри? — добави Сюзан.

Нишката пушек, която свързваше фигурата с огъня, се опъна и силуетът се спря точно пред Каси. Тя се боеше да гледа мътното, неясно лице, но чувстваше, че не трябва да откъсва поглед от него. Чертите му й напомняха на лицето, което беше видяла в кристалния череп.

Стани, Каси.

Думите не бяха изречени на глас, тя ги долови в съзнанието си. И те имаха власт над нея. Усети се, че помръдна и започна да се надига.

Ела с мен, Каси.

Другите все още задаваха въпроси и някъде далеч Каси дочу неясен лай. Много по-силен беше гласът в главата й.

Ела, Каси.

Тя се изправи на крака. Виещият се мрак вече не беше толкова прозрачен. Беше по-плътен. И протягаше безформена ръка.

Каси посегна да я поеме.

Каси, не!

По-късно Каси щеше да осъзнае, че викът беше на Диана. В онзи момент обаче думи не долетяха до нея като през мъгла и прозвучаха някак провлечено. Те нямаха никакво значение, както и постоянният див лай в далечината. Пръстите на Каси минаха през прозрачната черна ръка пред нея.

В същия миг нещо я разтърси, както когато намери парчето хематит. Тя вдигна изненадано поглед от собствената си ръка към реещото се над нея лице и го позна…

После всичко се разпадна.

Чу се плясък и студена вода окъпа Каси от главата до петите.

В същия миг нажежените въглени изсъскаха от внезапния контакт с водата. Неясната фигура се промени, затрепери и се разпадна, сякаш засмукана в огъня. Сега огнището беше мокър черен хаос от овъглени съчки.

Адам стоеше от другата страна на кръга и държеше шише, с чието съдържание беше изгасил огъня. Радж беше зад него с настръхнала козина и оголени зъби.

Каси премести поглед от протегнатата си ръка към широко отворените очи на Адам. Залюля се. После всичко около нея сякаш потъна, разми се и тя припадна.

— Вече си в безопасност. Само не ставай. — Гласът сякаш идваше от голямо разстояние, но в него се долавяше някаква нежна увереност. „Диана“ , помисли си разсеяно Каси и изпита силен копнеж. Искаше да хване ръката на Диана, но беше прекалено трудно да помръдне или да отвори очи.

— Ето лавандулова вода — долетя друг глас, по-слаб и по-напрегнат. Лоръл. — Натопи я ето така…

Каси усети нещо хладно на челото и китките си. Сладкият аромат прочисти малко главата й.

Сега вече чуваше и други гласове:

— … може би, но още не знам как Адам го направи. Не можех да помръдна, сякаш бях замръзнала. — Говореше Дебора.

— Аз също! Сякаш се бях сраснал със земята. — Това беше Шон.

— Адам, сега би ли седнал, ако обичаш. Лоръл трябва да те погледне. Моля те! Ранен си — каза Мелани и Каси изведнъж успя да отвори очи. Седна и студеният, влажен парцал падна от челото в скута й.