Л. Смит - Пленница

Не, нищо не можеше да спре Каси и Адам… освен клетвата. Какви бяха думите? „Огън да ме изгори; въздухът да ме задуши; земята да ме погълне и водата да залее гроба ми“. Каси не се боеше от това. В тялото й вече гореше огън, въздухът я задушаваше — тя едва дишаше. Нищо не можеше да я спре. Тя се приближи към Адам, главата й се люлееше като цвете върху тънко стъбло и тя усети първите сълзи. Чу как изхлипа и усети пръстите му да стискат нейните тревожно.

— Каси… Господи… — прошепна той.

Всепоглъщащо чувство на триумф заля Каси. Той не можеше да се въздържи. Щеше да се изкуши. „Дъб и зеленика, листо и изтравниче, докоснете го с тайния огън…“

Но какво правеше тя?

Използваше магия върху Адам? Обвързваше го с думи, които извираха от заровеното вътре в нея знание? Това беше лошо, позорно и то не само защото членовете на клуба не правеха заклинания един върху друг, ако не бъдеха помолени.

Беше погрешно. Заради Диана.

Диана, която беше приятелка на Каси, когато никой друг не искаше дори да говори с нея. Която я беше защитила пред Фей и пред цялото училище. Дори да не можеше да бъде с Диана и споменът за нея да блестеше като звезда в съзнанието й, ако я предадеше по този начин, щеше да предаде всичко, което някога беше означавало нещо за Каси.

Лоша или не, Каси не можеше да го направи.

Тя издърпа ръцете си от силните пръсти на Адам.

— Добре съм — каза тя с тих, слаб глас. Беше се примирила.

Той се опита отново да хване ръцете й. Това беше проблемът с магията, човек не можеше да спре онова, което вече беше започнал.

— Адам, наистина — каза тя. И после добави отчаяно: — Диана те чака.

Името на Диана помогна. Той постоя малко и после я придружи обратно до другите — сякаш Хърн връщаше непокорна нимфа в кръга . За всеки случай Каси отиде при Лоръл. Ник никъде не се виждаше. Е, тя не можеше да го вини.

Диана разговаряше със Сали Уолтман, която също беше дошла на танците и гледаше с твърд поглед, въпреки загубата на Джефри. Така Адам и Каси останаха с Лоръл и Мелани и кавалерите им, и с Шон и Дебора. Весела компания от вещици и заклинатели. До тях стояха неколцина от външните.

Започна бавен танц. Външните се разпиляха и отидоха на дансинга. Всички, с изключение на едно момиче. То стоеше само, точно до тяхната компания. Беше от долните класове. Каси я познаваше от часовете по френски — беше срамежлива, не особено красива, но не и абсолютна грозница. В момента се преструваше, че няма нищо против да си стои сама, че и е все едно.

Сърцето на Каси запрепуска. Горкото момиче. Някога Каси беше точно като нея.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Адам топло и приятелски… но не говореше на Каси, а на самотното момиче. Лицето и светна и тя щастливо тръгна с него към дансинга. Беше с костюм на русалка и люспите му просветваха. Внезапна болка прониза Каси в гърдите.

Но не от ревност. А от любов… и уважение.

— Съвършен галантен рицар — рече Мелани.

— Какво? — попита Каси.

— Това е от Чосър. Изучавахме го по английска литература. Адам е такъв. Съвършен галантен рицар — обясни Мелани.

Каси се замисли над думите й. После се обърна към Шон.

— Хей, кльощавия, да раздрусаме кокали — предложи му тя.

Лицето на Шон светна.

„Е — помисли си Каси, когато с Шон започнаха да се поклащат на музиката — едно беше сигурно — този танц нямаше нищо общо с танца от предишния бал.“ Когато бе танцувала с Адам, салонът й се беше сторил красиво и вълшебно място. Сега виждаше хартиените ленти и голите тръби над главата си. Поне Шон Скелета не се опита да я притисне към себе си.

После към нея се насочиха и други момчета, но Каси бързо отиде при Ник, който се беше материализирал отнякъде, и се скри зад него. Явно тази част от плана й проработи — другите се оттеглиха. Чувстваше се странно. Тя беше нещо, което всички желаеха, но не можеха да имат. Ник не я попита къде беше изчезнала и тя не го попита къде беше ходил той.

Танцуваха няколко пъти, но Ник не се опита да я целуне.

После стана време да тръгват. Дамите се сбогуваха с обърканите си и леко засегнати кавалери и се събраха на изхода. Дори русата богиня Афродита не закъсня. И двамата еднакви Закс чакаха навън пред вратата с блеснали синьо-зелени очи. Всички тръгнаха заедно в тъмнината. Луната беше изгряла, а звездите сякаш горяха.

Горе на носа беше студено. Те се настаниха върху останките от основите на съборената къща, а Дебора и Фей запалиха огън в средата. Някои донесоха храни и напитки от колите. Каси очакваше всички да са много сериозни, но членовете на кръга бяха развълнувани и настроени за купон, смееха се и се шегуваха, забравили за опасността, срещу която щяха да се изправят след малко повече от час. Каси осъзна, че празникът й харесва и изобщо не се тревожи за бъдещето.