Л. Смит - Пленница

Сюзан беше приела предложението на Каси и се беше облякла като Афродита — богинята на любовта. Каси беше взела идеята от картините на Диана и книгата с древногръцките митове на баба си.

— Има поверие, че Афродита се е родила в морето. Затова са всички тези мидички — каза Сюзан, чиято коса падаше свободно по раменете й, а роклята и беше с цвят на морска пяна. Маската, която държеше в ръка, беше украсена с разноцветни пайети, перли и мидички.

Лоръл беше фея.

— Аз съм духът на природата — рече тя и се завъртя да покаже дългите си извити крила на водно конче. На главата си носеше венец от листа и копринени цветя.

— Всички изглеждате прекрасно — дочуха те нечий тих глас и Каси се обърна и задържа дъха си. Диана изобщо не се беше маскирала, просто беше облякла роклята, която носеше на церемониите на кръга . Но тя сякаш беше обвита от собственото си сияние и беше по-красива, отколкото би могло да се опише с думи.

Лоръл прошепна в ухото на Каси.

— Не си мисли, че не се отнася сериозно към Хелоуин или нещо такова. Това е най-магическият празник и така тя го почита.

— О — измънка Каси. Очите й се плъзнаха към Фей, Фей, предположи тя, беше вещица. От онези, които хвърляха мъжете в ужас. Беше облечена с черна рокля без ръкави — нещо като пародия на бялата дреха на Диана. От двете страни имаше цепки, които достигаха до горната част на бедрата й. Материята подчертаваше всички извивки на тялото й и проблясваше като коприна, когато вървеше.

„Тази вечер на танците ще има много разбити сърца“ помисли си Каси.

На входната врата се позвъни и всички момичета слязоха да посрещнат момчетата, шумолейки с роклите си. Всички членове на клуба щяха да отидат заедно на танците и да си тръгнат заедно в единайсет и половина.

Кавалер на Каси беше Ник, но в първия миг тя не можа да откъсне очи от Адам. Той беше удивителен. Над короната от дъбови листа на главата му се издигаха разклонени еленови рога, а маската му беше украсена с желъди и шума.

— Той е Хърн, рогатият бог — обясни Мелани. — Нещо като Пан, богът на природата. Освен това Хърн е и бог на животните… Затова е взел Радж със себе си.

Радж наистина беше там. Той се опитваше да провре носа си и да поздрави Каси по обичайния си буен и сърдечен начин. Адам (или Хърн) — Каси беше потресена колко естествено изглежда с рогата и дъбовите листа — дърпаше кучето назад.

Останалите момичета се смееха на костюмите на момчетата.

— Шон — каза Лоръл, — ти си достатъчно кльощав. Не беше нужно да си показваш и кокалите. — Шон беше с костюм на скелет.

По лицата на Крис и Дъг бяха изрисувани странни символи — черни и червени триъгълници, жълти светкавици. Дългите им коси бяха по-рошави от обикновено.

— Ние сме Закс — заявиха те и всички попитаха:

— Кой?

Крис отговори:

— Закс, магьосникът. Той вади цигари от въздуха.

— Това е герой от фантастичен филм, който са гледали някога — обясни накрая Сюзан.

Чу се бавният ленив глас на Фей:

— А ти какво трябва да си, Ник? Мъжът в черно?

Каси за пръв път погледна към Ник. Той не беше с маскараден костюм, а с черни джинси и черен пуловер. Беше много красив, изглеждаше страхотно.

— Аз съм нейният кавалер — отвърна спокойно той и без да поглежда Фей, протегна ръка към Каси.

„Фей едва ли има нещо против“ каза си Каси, докато вървяха към колите. „Фей вече не го иска, сигурно и е все едно с кого е.“ Но стомахът й се сви, когато Ник я отведе до един автомобил „Арметронг Сидли“, Дебора и Лоръл се настаниха отзад.

По верандите наоколо имаше тиквени фенери със зловещи усмивки и пламтящи очи. Нощта беше ясна и озарена от лунна светлина.

— Нощта на духовете — каза Лоръл от задната седалка. — Тази вечер духовете се събират край прозорците и вратите и надничат в домовете. Винаги слагаме бяла свещ на прозорците, за да не се загубят.

— Или поднос с храна, за да не се опитват да влизат вътре — добави Дебора глухо.

Каси се засмя, но смехът й прозвуча малко фалшиво. Не и харесваше идеята духове да надничат през прозорците й. Не й се искаше да са истина думите на Лоръл от преди две седмици — че мъртвите навестяват живите си роднини. От починалите си роднини тя познаваше само баща си, а той може би изобщо не беше починал. Не, като цяло предпочиташе да няма вземане-даване с мъртъвци.

Тази вечер обаче кръгът точно това смяташе да направи.

Салонът на гимназията беше украсен с бухали, прилепи и вещици, които летяха на фона на огромни жълти луни. Подпорните греди бяха увити с черна и оранжева хартия, а ленти от същата хартия висяха от баскетболните кошове. По стените имаше танцуващи скелети, съскащи котки с извити гърбове и ококорени духове.