Л. Смит - Пленница

Беше много забавно и някак безобидно. Обикновените ученици, които бяха дошли на маскения бал и пиеха червен пунш, нямаха и представа за тъмната сила, която дебнеше отвън. Дори онези, които мразеха клуба , не подозираха цялата истина.

Диана и Адам пристигнаха заедно и направиха най-впечатляващото появяване, което гимназия Ню Салем беше виждала някога. С изчистената си бяла рокля с дълбоко деколте, нежните й като на бебе ръце и падащата като ореол по гърба й блестяща коса Диана приличаше на лунен лъч, някак случайно попаднал в салона.

А Адам… Адам имаше силно излъчване и винаги вдъхваше инстинктивно уважение у всеки, достатъчно умен да го забележи. Тази вечер като Хърн той беше по-пленителен от всякога. Приличаше на истински горски бог — опасен и немирен, вдъхващ страхопочитание, но не и злонамерен. Изглеждаше преди всичко див. У него нямаше нищо питомно — принадлежеше на откритите пространства, беше роден да бяга под звездите. Радж стоеше до него. Кучето приличаше по-скоро на вълк, но никой от учителите не каза и дума срещу присъствието му.

— Знаеш какво предстои тази вечер — изгука един глас и нечий дъх затопли тила на Каси.

— Какво, Фей? — отвърна тя, без изобщо да се обръща.

— Ами водачите на сборището, които представляват богинята Диана и рогатия бог, трябва да сключат съюз. Трябва да… — Фей деликатно направи пауза. — Да кажем, че трябва да се съединят. Това ще е сливането между мъжа и жената.

— Искаш да кажеш, че те…?

— Може да се направи и символично — каза меко Фей. — Но някак все си мисля, че Адам и Диана няма да се задоволят само с това, нали?

Каси стоеше вцепенена. Сърцето й блъскаше в гърдите като механичен чук, но изглежда само то беше способно да се движи.

Адам и Диана… не можеха… Само че те, разбира се, можеха. В момента Диана се смееше и гледаше Адам. Беше отметнала правата си блестяща коса и макар че Каси не виждаше очите на Адам зад маската, устните му се усмихваха.

Каси се обърна рязко, едва не се блъсна в Ник, който й носеше пунш, и се спусна в полумрака.

После се скри в един тъмен ъгъл под някакъв изгаснал китайски фенер, сви се зад завеса от черни и оранжеви ленти и се опита да се съвземе. Помъчи се да спре картините, които въображението й създаваше.

В следващия миг усети аромата на димящо дърво и океански бриз и слаба миризма на животно и дъбови листа. Адам.

— Каси — каза той. Само това. Сякаш Хърн я викаше в съня й, подканваше я да отметне завивките по средата на нощта и да затанцува сред есенните листа.

После добави тихо с по-небрежен тон:

— Каси, добре ли си? Диана каза…

— Какво? — попита Каси. Въпросът щеше да прозвучи грубо, ако гласът й не трепереше.

— Тя се притесни да не ти е лошо.

— Добре съм! — Каси се бореше със сълзите. — Освен това… ми писна да говорите за мен зад гърба ми Фей каза… Диана каза… Писна ми!

Той пое двете й студени ръце в своите.

— Според мен — каза той меко — просто си уморена.

„Така е“ — помисли си Каси. — Уморих се от толкова тайни. Уморих се да се боря. Вече съм лоша, какъв е смисълът да се съпротивлявам?

И в този миг тя направи нещо, без да се замисля.

Преди да се усети, освободи ръцете си и сега нейните пръсти стискаха дланите на Адам. „Нито с дума, поглед или дело…“ помисли си тя през смях. Вече бяха нарушавали обета хиляди пъти. Защо пък не? Така поне щеше да има истинска причина да се чувства зле. Така Диана нямаше да му бъде първата.

Това беше най-големият проблем. Диана можеше да има всичко друго, но нямаше да има Адам първа.

„Мога да го направя“ , помисли си Каси. Изведнъж съзнанието й заработи хладнокръвно и рационално, сякаш без да усеща болката в гърдите й, Адам беше уязвим, защото бе човек на честта и защото никога не би му хрумнало, че тя плете планове да го притежава.

„Ами ако се разплаче… Ако го накара да я прегърне и се отпусне в ръцете му… Ако отпусне глава на рамото му и той вдъхне мириса на косата й… Ако въздъхне и отпусне назад глава… Дали той ще устои да не я целуне?“

„Не“ , каза си Каси.

Имаше и по-тъмни кътчета от това. По-безопасни места. Училищните стаи по домашен бит и техника, които се заключваха, складовите помещения, където пазеха гимнастическите уреди. Ако Адам я целунеше и тя му отвърнеше, какво щеше да ги спре да се скрият някъде?

Според Каси нищо.

А Диана, сладката, глупава, невинна Диана, никога нямаше да разбере. Ако Адам й кажеше, че е трябвало да изведе Каси, за да се успокои, Диана щеше да му повярва.