Л. Смит - Пленница

Компанията се беше разделила на малки групички. Макар да не бяха осъществили намеренията си и не бяха намерили решение на всички въпроси, срещата беше приключила. Каси си пое дълбоко въздух и отиде при Диана.

— Нямах възможност да поговоря с теб по-рано — започна тя. — Но исках да ти разкажа какво се случи вчера.

— Каси, не е нужно. Знам, че Фей не казва истината. Каси примигна объркано.

— Какво ти е казала Фей?

— Да не говорим за това. Сигурна съм, че не е вярно.

— Но какво ти е казала?

Диана изглеждаше смутено.

— Тя каза… че снощи си отишла у тях за… Ами, за някаква игра.

— Доставчикът на пици — каза Каси. Когато Диана ококори очи, тя повтори: — Доставчикът на пици.

— Знам как се казва — отвърна Диана. Тя впери поглед в Каси. — Но съм сигурна, че ти никога не би…

— Сигурна си? Как може да си сигурна? — извика Каси. Това беше прекалено. Каси не можеше да понесе Диана сляпо да вярва в невинността й. Нима Диана не знаеше, че Каси беше лоша и зла?

— Каси, сигурна съм. Познавам те. Знам, че ти не би направила такова нещо.

Каси се разпали дори още повече. Нещо вътре в нея се пречупи на две.

— Е, бях там. И го направих. И… — тя почти стигна до истинската причина за страданията й — не знаеш на какво съм способна. Правила съм неща…

— Каси, успокой се…

Каси отстъпи назад като ужилена.

— Аз съм спокойна. Не ми казвай да се успокоя!

— Каси, какво има?

— Нищо! Искам само да ме оставиш на мира!

В очите на Диана проблеснаха зелени искри. Каси знаеше, че е уморена и разтревожена. И може би също беше на ръба да избухне.

— Добре — отвърна Диана рязко. — Тогава ще те оставя на мира.

— Хубаво — рече Каси. Гърлото й се стегна, а очите й започнаха да парят. Не искаше да се кара с Диана… но гневът и болката вътре в нея трябваше да намерят някакъв отдушник. Досега нямаше представа колко е ужасно да те мислят за добър човек, когато не си.

Пръстите й пуснаха парчето хематит в джоба й, когато се обърна и тръгна. Отправи се към ръба на скалата и пенестите вълни.

Фей застана до нея, донасяйки аромат на сладък мускусен парфюм.

— Покажи ми го.

— А?

— Искам да видя онова, което е в джоба ти и което стискаш, сякаш се страхуваш да не избяга някъде.

Каси се поколеба, после бавно извади гладкия тежък камък.

Фей го разгледа все още обърната към океана.

— Хематит. Рядък кристал — тя го вдигна на лунната светлина и се разсмя. — Мелани разказвала ли ти е за необичайните свойства на хематита? Не? Ами, макар да изглежда черен, ако го нарежеш на парчета, те ще са прозрачни и червени. А прахът, който пада от него, прави течността, която охлажда ъглошлайфа, червена като кръв.

Тя върна камъка на Каси, която го хвана и заби поглед в него. Нямаше значение откъде беше дошъл. Сега беше неин. Беше разбрала това в мига, в който го видя. Как да се откаже от него?

— Намерих го тук, до основите на къщата — рече тя глухо.

Фей вдигна вежди. После се съвзе.

— Хм. Ами… разбира се, всеки може да го е изпуснал през изминалите триста години.

Странно усещане на въодушевление и облекчение премина през Каси.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Всеки може да е бил — тя върна кристала в джоба си. Златистите очи на Фей просветнаха към нея и Каси се усети, че кима с глава. Все пак не беше нужно да се отказва от кристала.

Адам викаше всички да се съберат.

— Само още едно нещо, преди да си тръгнем — казваше той. Изглежда не беше забелязал малката драма между Каси и Диана преди няколко минути. — Имам една идея — обясни той, когато се събраха около него. — Вижте, осъзнах, че свързваме тъмната енергия само със смърт и с мъртъвци. Гробището, духът, който видяхме с Каси, Дебора и Ник на пътя, дори това място. Това са руини на къща, построена от мъртвец, И… ами, след две седмици е Сауин.

Сред насъбралите се чу мърморене. Адам погледна Каси и обясни:

— Това е Хелоуин. Денят на Вси светни, краят на октомври, както искаш го наречи. Важното е, че тогава мъртвите бродят по земята. Знам, че може да е опасно, но според мен на Хелоуин или трябва да отидем на гробището, или да дойдем тук.

Настъпи тишина. Диана изглеждаше притеснена, Мелани — изпълнена със съмнение, Шон — открито уплашен. Дъг и Крис се усмихваха диво, както обикновено, а Дебора кимаше разпалено. Фей замислено бе наклонила глава настрани. Ник стоеше със скръстени на гърдите ръце и каменно лице. Лоръл и Сюзан обаче бяха онези, които проговориха.

— Ами танците? — попита Лоръл, а Сюзан добави: