Л. Смит - Пленница

„Ще умра“ , помисли си Каси. Но вече й беше все едно. Заслужаваше си да умре за нещо толкова наелектризиращо. Беше сигурна, че Дебора няма да успее да вземе следващия завой.

— Отпусни се! — изкрещя Дебора и гласът й се загуби във вятъра. — Отпусни се и не се напрягай, когато наведа мотора.

„Как да се отпусна, когато летим със скорост от поне 150 километра в час в мрака“ , помисли си Каси. После обаче разбра как — трябваше да се отдаде изцяло на усещането. Остави се в ръцете на съдбата и позволи на скоростта и вятъра да я обгърнат. И като по магия, всичко беше наред.

Накрая осъзна, че се връщат обратно по „Кроухейвън Роуд“ покрай дома на Диана и останалите къщи. Подминаха дома на Каси и се понесоха право към ръба на скалата в края на носа.

От двете страни на мотора се вдигаше прах. Каси видя как бездната приближава и зарови глава в рамото на Дебора. Те се наклониха, скоростта намаля и спряха, описвайки полукръг.

— Е — каза Дебора, когато светът отново застана на място, — какво мислиш?

Каси вдигна глава и отпусна пръстите си. Всяка частица от нея беше замръзнала, сякаш беше стояла във фризер. Косата й беше разрошена, а устните и ушите й бяха безчувствени.

— Беше прекрасно — отвърна тя задъхано. — Сякаш летяхме.

Дебора избухна в смях, скочи и тупна Каси по гърба. После й помогна да слезе. Каси не можеше да спре да трепери.

— Виж там — каза Дебора и пристъпи към ръба на скалата.

Каси погледна. Далече долу тъмната вода се разбиваше и пенеше над скалите. Беше много високо.

Но беше и много красиво. Над широката сива ивица вода висеше почти наполовина пълната луна. Тя хвърляше дълго, трептящо отражение във водата — чисто сребро в тъмнината.

— Прилича на път — каза тихо Каси през тракащите си зъби, — по който можеш да минеш.

Тя бързо погледна Дебора — не беше сигурна как рокерката ще приеме думите й. Дебора обаче кимна и изсумтя. Присвитите и очи бяха вперени в сребърната пътека.

— Би било върховно. Да подкараш мотора право към ръба. Едно време вещиците сигурно са мечтали за това — отвърна тя.

Макар да трепереше, Каси почувства топлина. Явно Дебора чувстваше същото, което и тя. Сега Каси знаеше защо Дебора караше мотор.

— По-добре да вървим — каза Дебора рязко.

Каси тръгна към мотора, но се спъна и падна на едното си коляно. Погледна назад и видя, че се е спънала в парче тухла или камък.

— Забравих да ти кажа, че преди тук имаше къща — обясни Дебора. — Беше разрушена преди много време, но още стоят части от основата.

— Да, виждам — рече Каси.

Тя потри коляното си и се надигна, за да се изправи, когато забеляза нещо до тухлата. Беше по-тъмно от пръстта, върху която лежеше и въпреки това блестеше слабо на лунната светлина.

Вдигна го и откри, че предметът беше гладък и изненадващо тежък. Наистина блестеше и отразяваше светлината на луната като черно огледало.

— Казва се хематит — промълви Дебора. Беше се върнала, за да види какво бе намерила Каси. — Мелани казва, че е мощен камък за желязна сила — тя внезапно коленичи до нея и отметна косата от очите си. — Каси! Това е твоят кристал!

Трепет, който сякаш идваше от кристала, премина през Каси. Гладкият къс хематит беше като леден куб, но Мелани беше права и всичко, което й беше казала, че ще се случи, щом намери личния си кристал, сега беше истина. Пасваше на ръката й, сякаш мястото му беше там. Допадаше й тежестта му. Той беше неин.

Тя въодушевено вдигна глава и се усмихна на Дебора, която отвърна на усмивката й под мразовитата лунна светлина.

Когато остави Каси на номер дванайсет, каза:

— Чух, че си ходила при Ник вчера.

— О — отвърна Каси. Срещата й с Ник в гаража сякаш се беше случила преди цяла вечност, а не вчера. — Хм, не отидох да го видя — заекна тя, — просто минавах оттам…

Дебора сви рамене.

— Няма значение. Трябва да знаеш, че понякога изпада в лошо настроение. Но ти не се отказвай. Има дни, в които се държи нормално.

Каси залитна, съвсем удивена.

— Ъъъ… ами… аз не… Благодаря, но всъщност…

Тя не можа да намери думи, а Дебора вече беше изгубила търпение.

— Както и да е. До скоро. И гледай да не загубиш камъка! — тъмната й коса се развя зад нея, когато потегли.

Когато се качи в стаята си, краката на Каси бяха омекнали от напрежение. Чувстваше се много уморена, но дълго лежа в леглото, държейки хематита в ръка, въртеше го на всички страни и гледаше как светлината се плъзга по повърхността му. „За желязна сила“, мислеше си тя.