Л. Смит - Пленница

— Може ли да те прегърна? — попита несигурно момчето с кафявите очи.

„Момчетата не са играчки“ , помисли си Каси. Макар нейният да приличаше на плюшено мече. Фей ги беше подмамила, за да си поиграе с тях и това не беше хубаво… Нали? Момчетата не осъзнаваха какво правят. Те нямаха никакъв избор.

— Преместих се тук миналото лято от Южна Каролина — говореше момчето. — Там имах приятелка… Сега съм много самотен…

Каси знаеше какво е усещането. Той беше добро момче, беше на нейната възраст и кафявите му очи, макар и малко безжизнени, бяха привлекателни. Тя не извика, когато той постави ръка около раменете й и я прегърна топло и малко несръчно.

Почувства се замаяна. „Сигурно е от аромата… или от кристалите“ , помисли си тя. Музиката сякаш пулсираше в нея. Може би трябваше да се чувства неловко… и тя беше малко смутена… но и беше и много приятно.

Някои от свещите бяха изгаснали и в стаята беше станало по-тъмно.

Ръката около раменете й беше приятно топла. Тя си спомни как предишната нощ й се искаше някой да я утеши, да я прегърне. Да й помогне да не се чувства сама.

— Не знам защо, но наистина те харесвам — каза момчето с кафявите очи. — Никога не съм се чувствал така.

Защо не? Тя вече беше… лоша. А и искаше да се притисне до някого …

Момчето с кафявите очи се наведе да я целуне.

Тогава Каси осъзна, че това не беше редно. Да целува Адам също не беше редно, но беше различно. Тя не искаше да целува момчето. Всяка клетка на тялото й се противеше отчаяно. Тя се изплъзна от него, подобно на змиорка, и скочи.

Фей и русото момче също бяха станали и излизаха от стаята. Както и Сюзан и двамата й кавалери.

— Ние отиваме горе — каза Фей с дрезгав глас. — Там има и други стаи. Всъщност има повече от достатъчно стаи.

— Не — каза Каси.

Челото на Фей леко се набръчка, после тя се усмихна, отиде до Каси и прошепна:

— Каси, много ме разочарова — рече тя. — След представлението, което изнесе на танците, наистина си мислех, че си една от нас. А в това дори няма нищо лошо, за разлика от други неща, които си вършила. Можеш да правиш с момчетата каквото поискаш, на тях им харесва.

— Не — повтори Каси. — Ти ми каза да дойда и аз дойдох. Но не искам да оставам — очите я смъдяха и й беше трудно да запази гласа си спокоен.

Фей изгуби търпение.

— О, добре. Не искаш да се забавляваш, не мога да те насилвам. Върви си.

Облекчение заля Каси. Хвърли един последен поглед към момчето с кафявите очи и забърза към вратата. След съня си от предишната нощ беше много уплашена… Не знаеше какво ще поиска от нея Фей. Този път обаче се беше измъкнала.

Гласът на Фей я застигна на вратата, изчака да завладее напълно вниманието на Каси и каза:

— Може би следващия път.

Каси цялата бе настръхнала, докато се отдалечаваше от къщата на Фей. Искаше само да се прибере на безопасно място.

— Хей, почакай малко — извика Дебора след нея.

Каси неохотно спря и се обърна. Напрегна се, сякаш очаквайки удар.

Дебора вървеше с типичните си леки и уверени стъпки. Тъмните й кичури се виеха около дребното й лице и падаха в очите й. Беше вирнала брадичката си, както обикновено, но лицето й не излъчваше неодобрение.

— И аз си тръгвам. Искаш ли да те закарам? — попита.

На мига през съзнанието на Каси премина споменът от последната покана, която бе приела. Но не искаше да отказва на Дебора. След прощалните думи на Фей се чувстваше някак малка, незначителна и уязвима — като нещо, което лесно би могло да бъде премазано. А и Дебора рядко правеше подобни жестове.

— Да, благодаря — каза Каси след миг колебание. Не попита дали не трябва да си сложат каски. На Дебора нямаше да й хареса въпросът.

Досега Каси не се беше возила на мотор. Когато се опита да се качи на него, й се стори по-голям, отколкото докато го гледаше отстрани. Щом го възседна обаче, се почувства изненадващо стабилно. Не се страхуваше, че ще падне.

— Дръж се за мен — каза Дебора. И после, с невероятно силен шум, те потеглиха.

Беше спиращо дъха усещане — сякаш летяха във въздуха. „Като вещици на метли“ помисли си Каси. Вятърът свистеше около лицето на Каси и разпиляваше косите й. Косата на Дебора също се вееше назад и закриваше очите на Каси.

Когато Дебора ускори, й стана страшно. Каси беше сигурна, че за пръв път се вози толкова бързо. Леденият вятър я пронизваше. Летяха в тъмнината с прекалено висока скорост за селския път. Къщите на „Кроу хейвън Роуд“ останаха далеч назад. Каси не можеше да диша, не можеше да говори. Усещаше само вятъра, пътя и скоростта.