Л. Смит - Пленница

През цялото време обаче Каси се чувстваше като… външен човек. Отчуждена. „Адам и Диана са наистина добри“ мислеше си тя, докато гледаше как спорят разгорещено, въодушевени от разговора. Намеренията им бяха най-искрени. Тя, Каси, беше различна. Тя беше… лоша.

Знаеше неща, за които те и не подозираха. Неща, които не можеше да сподели.

Когато стана време Каси да си върви, Диана предложи мило:

— Нека Адам да те закара — каза тя.

И Адам я закара. Не проговориха, докато не стигнаха до къщата на Каси.

— Държиш ли се? — прошепна той.

Каси не можеше да го погледне. Никога досега не беше изпитвала такава нужда от утеха, никога досега не беше желала така силно да се хвърли в прегръдките му. Копнееше да му признае всичко за Фей и за черепа и да чуе как й казва, че всичко е наред и не е нужно да преминава през това сама. Нуждаеше се от подкрепата му.

Усещаше, че и той се нуждае от нея. Беше само на сантиметри на шофьорската седалка.

— Трябва да вървя — каза Каси разтреперана.

Адам така стискаше кормилото, че сякаш щеше да го счупи.

— Лека нощ — рече тя тихо, без да го поглежда.

Последва дълга пауза. Каси знаеше, че той се бори със себе си. После отвърна:

— Лека нощ Каси — гласът му беше безжизнен.

Тя влезе в къщата. Не можеше да говори нито с майка си, нито с баба си, разбира се.

Представяше си какво би им казала: „Здрасти, мамо. Помниш ли Джефри Лавджой? Е, аз помогнах да го убият“. Не, благодаря.

Беше странно усещане — да знаеш, че си лош. Тази мисъл кръжеше в съзнанието й, докато лежеше в леглото си през нощта, и точно преди да заспи видя очите на Фей с цвят на мед.

Зла — тя почти чуваше гърления смях на Фей. — Ти не си лоша, ти си зла… Като мен.

Отначало сънят беше красив. Намираше се в градината на баба си. Беше лято и всичко цъфтеше. Лимоновите цветчета се бяха посипали като злато по земята. Лавандулата, момината сълза и жасминът хвърляха толкова сладък аромат, че чак й се зави свят.

Наведе се да откъсне едно стръкче орлови нокти с нежни кремави цветчета. Слънцето блестеше и топлеше раменете й. Небето бе ясно и сякаш бездънно. Странно — макар това да беше къщата на баба й, наоколо нямаше други къщи. Тя беше сама под слънчевите лъчи.

После видя розите.

Бяха огромни, кадифени и червени като рубини. Нямаше начин тези рози да са диворастящи. Каси пристъпи към тях, после още веднъж. Цветчетата на една от розите бяха покрити с роса, която потрепваше леко. Каси се наведе да я помирише, но усети пристъп на страх.

Чу гърлен смях зад гърба си.

— Фей!

Фей бавно се усмихна.

— Хайде, помириши ги — каза тя. — Няма да те ухапят. — Каси обаче поклати глава. Сърцето й биеше лудо. — О, хайде Каси — опитваше се да я придума Фей. — Погледни. Не е ли интересно?

Каси се обърна. Отвъд розите се беше случило нещо невъзможно. Беше паднала нощ, макар и на мястото, където тя стоеше, да беше още ден. Беше ясна черно лилава нощ с много звезди, но без следа от луната.

— Ела с мен Каси — продължи Фей. — Трябва да направиш само няколко крачки. Ще ти покажа, лесно е — тя мина зад розовия храст и Каси впери поглед в нея. Сега Фей стоеше сред тъмнината, лицето й беше в сянка, а прекрасната й коса се сля с блестящия полумрак. — Можеш да дойдеш — рече тихо, но неумолимо Фей. — Все пак вече си като мен… Или забрави? Ти направи своя избор.

Каси пусна орловите нокти на земята. Бавно се протегна и откъсна една от розите. Беше толкова яркочервена и толкова нежна.

Каси се втренчи в нея.

— Красива е, нали? — прошепна Фей. — Сега я донеси тук.

Омагьосана Каси пристъпи напред. Потрепвайки сенчеста линия делеше деня и нощта. Каси направи още една стъпка и изведнъж остра болка в пръста я накара да ахне.

Розата я беше убола. Кръв потече по китката й. Всички бодли на розата бяха яркочервени, сякаш облени с кръв.

Отвратена, тя вдигна поглед към Фей, но видя само тъмнина и чу подигравателен смях.

— Може би следващия път — долетя гласът на Фей от сенките.

Каси се събуди с разтуптяно сърце и впери поглед в тъмнината на стаята. Когато запали лампата, като че ли очакваше да види кръв по ръката си. Кръв обаче нямаше, нито следа от убождане на пръста и.

„Слава богу“ , помисли си тя. Било е само сън. Само сън. Все пак и отне много време да заспи отново.

Събуди се от звъненето на телефона.

По нахлуващата през източния прозорец светлина разбра, че се е успала.

— Ало?

— Здравей, Каси — каза познат глас в ухото й.