Л. Смит - Пленница

— Трябва да отидем — каза тя и те отидоха, с изключение на Фей.

Колкото до Фей, тя прекара цяла седмица в състояние на тих бяс. Не беше простила на Сюзан и Дебора, че бяха помогнали на Каси да се приготви за бала, не беше простила и на Ник за пренебрежителното му отношение, не беше простила и на останалите, които бяха станали свидетели на унижението й. Единствените хора, на които не се сърдеше, бяха братята Хендерсън. Когато някой споменеше смъртта на Джефри, ставаше мълчалива и потайна.

Всеки ден Каси очакваше да й се обади по телефона с някое ново странно искане, с нов повод за изнудване. За момента обаче Фей явно я беше оставила на мира.

В петък следобед, докато се прибираха с колата от училище, Лоръл спомена за танците за Хелоуин.

— Разбира се, че ще дойдеш — каза тя на Каси, която слизаше от колата пред дома си на номер 12. — Трябва. А и имаш достатъчно време. За две седмици все ще измислиш кого да поканиш.

Каси влезе в къщата с отмалели крака. Пак танци? Не можеше да повярва.

В едно беше сигурна — тези танци нямаше да са като предишните. Тя нямаше да го допусне. Щеше да направи каквото Лоръл я беше посъветвала, щеше да намери с кого да отиде и щеше да остане с него през цялото време. Някой, който и да е. Може би Шон. Каси потръпна. Е, може би не точно който и да е. Шон, който постоянно търсеше вниманието й, накрая можеше да се превърне в проблем. Можеше да се окаже трудно да се отърве от него.

Не, на Каси и трябваше кавалер само за танците, нищо друго. Някой, който със сигурност няма да прояви интерес към нея при никакви обстоятелства. Някой, напълно безразличен…

Един образ премина през съзнанието й — махагонови очи, блестящи, дълбоки и напълно безстрастни. Ник. Ник дори не харесваше момичетата. А и на Фей щеше да й е все едно; Фей вече не говореше с Ник. С Ник щеше да е в безопасност, но щеше ли той да се съгласи да я придружи на танците?

„Има само един начин да разбера“ , помисли си тя. Ник беше братовчед на Дебора и живееше с родителите й на „Кроухейвън Роуд“, номер две. Бледооранжевата къща беше занемарена и вратата на гаража обикновено беше отворена. През нея се виждаше колата, по която Ник почти постоянно работеше нещо.

Адам беше казал, че това е форд „Мустанг“ от 1969 година и че е нещо изключително. В момента обаче автомобилът беше просто метален скелет върху подпори.

Когато отиде дотам по-късно същия следобед, Ник се беше навел над работната маса и тъмната му коса блестеше меко на светлината от голата крушка, висяща от покривната греда. Завиваше с отвертка някакъв детайл.

— Здрасти — каза Каси.

Ник се изправи. Не изглеждаше изненадан да я види, но Ник никога не се изненадваше. Не й се и зарадва особено. Беше с тениска, толкова оцапана с масло, че надписът на нея почти не се виждаше. Каси с усилие успя да разчете странните думи: „Приятелите не позволяват на приятелите си да карат шевита“.

Каси прочисти гърлото си. „Просто влез и го попитай“ каза си тя. Сега обаче това й се струваше невъзможно. Ник продължи да я гледа една-две секунди и се върна към работата си.

— Отивам към Диана — каза Каси весело. — И реших да намина да те видя.

— Добре — каза Ник, без да вдига глава.

Устата на Каси пресъхна. Нима си беше въобразявала, че може да покани някого на танците?! Какво като миналия път толкова много момчета искаха да танцуват с нея? Вероятно беше чиста случайност. А Ник определено не се интересуваше от Каси.

Тя се постара да прозвучи небрежно.

— Та, какво ще правиш… — тя смяташе да каже „на танците за Хелоуин“, но гърлото й се стегна, тя изпадна в паника и довърши пискливо: — … тази вечер?

— Ще поправям карбуратора — отговори кратко Ник.

— О — рече Каси. Отчаяно затърси някаква тема за разговор. — Хм… — вдигна някаква малка метална топка от работната маса. — А… какво е това?

— Карбураторът.

— О — Каси погледна малката топка. — Ъъъ, Ник, питах се… — тя понечи да върне топката на масата — дали не искаш да… хм… Оппа!

Топката се изплъзна от потните й пръсти като динена семка, падна със звън някъде под масата и изчезна. Каси вдигна глава ужасено, а Ник тресна отвертката и изруга.

— Съжалявам… Наистина, Ник, съжалявам…

— За какво ти трябваше да го пипаш? Какво всъщност правиш тук?

— Аз… — Каси погледна гневното му лице и малкото й останала смелост се изпари. — Съжалявам, Ник — повтори тя задъхано и избяга, през вратата на гаража и по алеята. Когато стигна до улицата, без да мисли зави надясно към собствената си къща. Така или иначе не й се ходеше у Диана… Вероятно Адам беше там. Тръгна нагоре по „Кроухейвън Роуд“, бузите й още горяха и сърцето и биеше лудо.