Л. Смит - Пленница

Мелани прояви разбиране за колието, но Каси все още изпитваше вина. Беше го използвала, за да се впусне в безсмислено преследване и го беше загубила. Най-потискащо обаче беше чувството й за вина за смъртта на Джефри.

Ако не беше танцувала с него, може би Фей и Сали нямаше да се разгневят толкова. Ако не беше дала черепа на Фей, тъмната енергия нямаше да избяга. Както и да въртеше нещата, все се чувстваше виновна. Цяла нощ не можа да спи и размишлява над това.

— Искаш ли да поговорим? — попита баба й, вдигайки поглед от масата, на която режеше корен от джинджифил. Старомодната кухня, която беше озадачила Каси при пристигането й в Ню Салем, сега й се струваше като рай. Тук винаги имаше какво да се прави — можеше да реже, да суши или да консервира билки от градината на баба си, а в огнището често гореше огън. Беше приятно и уютно.

— О, бабо… — каза Каси и после замълча. Искаше да поговорят, да, но как би могла да й разкаже всичко.

— Знаеш ли, Каси, винаги съм на твое разположение… Майка ти също — продължи баба и. Тя неочаквано хвърли остър поглед към вратата на кухнята и Каси видя, че там стои майка й.

Големите тъмни очи на госпожа Блейк бяха вперени в Каси и тя си помисли, че изглеждат тъжни. Откакто отпътуваха за тази „ваканция“ в Масачузетс, майка й постоянно изглеждаше притеснена, а напоследък бе обзета от някаква уморена печал, която объркваше Каси. Майка й винаги изглеждаше красива и млада, а необичайната безпомощност в изражението й я подмладяваше дори още повече.

— Знаеш ли. Каси, ако наистина не ти харесва тук… — започна майка й и погледът й стана някак предизвикателен.

Бабата на Каси замръзна и ръцете й спряха да режат корена.

— … не е нужно да оставаме — довърши майка й.

Каси беше изумена. След всичко, което преживя през първите няколко седмици в Ню Салем, след всички нощи, през които искаше да умре от тъга по стария им дом… майка й казваше, че могат да заминат сега. Но още по-странен беше погледът на баба й.

— Бягството не е решение — каза старата жена. — Не се ли убеди досега? Не сме ли всички ние…

— Две деца са мъртви — прекъсна я майката на Каси. — И ако Каси иска да си тръгнем, ще си тръгнем.

Каси объркано местеше поглед от едната към другата. За какво говореха?

— Мамо — каза тя внезапно, — защо ме доведе тук?

Майка й и баба й все още се гледаха. „Сблъсък на волите“ помисли си Каси. После майка й отмести поглед.

— Ще се видим на вечеря — промълви тя и излезе от стаята също така неочаквано, както се беше появила.

Бабата на Каси въздъхна дълбоко. Старите й ръце трепереха леко, когато взе друг корен.

— Има неща, които още не можеш да разбереш — обясни тя на Каси малко по-късно. — Имай ни доверие, Каси.

— Това има ли нещо общо с причината, поради която с мама бяхте отчуждени толкова дълго? Има ли?

Мълчание. После баба й повтори тихо:

— Трябва да ни се довериш…

Каси отвори уста и после я затвори. Нямаше смисъл да настоява. Вече се беше убедила, че семейството й много добре пазеше тайните си.

Реши, че ще отиде на гробището. Добре щеше да й дойде една разходка на открито, а ако намереше кристала на Мелани, може би щеше да се почувства по-добре.

Когато стигна там обаче, й се прииска да беше помолила Лоръл да я придружи. Макар и октомврийското слънце да грееше ярко, беше мразовито и мрачното гробище я изпълни с безпокойство.

„Чудя се дали духовете се появяват и през деня“ , каза си тя, когато намери мястото, на което с Дебора се бяха хвърлили на земята. Духове обаче не се появиха. Всичко беше неподвижно, освен връхчетата на тревата, които се люлееха от лекия бриз.

Очите на Каси изследваха земята за някакъв отблясък — или от сребърната верижка, или от кварцовия кристал. Огледа мястото сантиметър по сантиметър. Верижката трябваше да е тук, но не беше. Накрая се отказа и седна на пети.

Точно тогава забеляза отново могилата.

Беше забравила да попита баба си за нея. Трябваше да го направи тази вечер. Стана и тръгна към нея, оглеждайки я с любопитство.

На дневната светлина се виждаше, че желязната врата беше ръждясала. Ключалката също, но изглеждаше относително съвременна. Циментовият блок пред вратата беше масивен и за нея беше необяснимо как е бил поставен там.

И защо изобщо някой би искал да го сложи пред вратата?

Каси обърна гръб на могилата. Гробовете в тази част на гробището също бяха по-нови; беше ги виждала и преди. Надписите на надгробните плочи се четяха съвсем ясно. Ив Далъни, 1955–1976, прочете тя. Далъни беше фамилията на Шон — сигурно беше гробът на майка му.