Л. Смит - Пленница

Тук нямаше жилищни сгради, но луната беше достатъчно ярка и осветяваше пътя им. Докато вървяха, сенките им се издължиха пред тях. Беше студено и Каси потрепери, но не откъсна поглед от кристала.

Усети нещо на раменете си. Якето на Адам. Тя го погледна с благодарност, после бързо се съсредоточи отново върху кристала — ако отклонеше вниманието си, движението на кристала се променяше, отслабваше и той започваше да се върти хаотично. Той не се люлееше силно като махалото на Диана, но Каси не беше Диана, а и сборището не беше пълно като преди.

Зад гърба си чу как Адам каза рязко:

— Ник?

После Дебора подсмръкна с насмешка:

— Нямаше да го взема така или иначе. На мен никога не ми е студено.

Сега вървяха по тесен черен път, все така на изток. Изведнъж през главата на Каси мина смразяваща мисъл.

„Боже мой, къщата на Фей. Там освободихме енергията и точно там отиваме. Ще проследим онова нещо до стаята на Фей… и после какво?“

Студът, който премина през нея, беше по-дълбок и по-вледеняващ от нощния вятър. Ако тъмната енергия беше минала през тавана на Фей и беше убила Джефри, Каси щеше да бъде точно толкова виновна, колкото Фей. Тя беше убиец.

„Тогава недей да вървиш по следата — прошепна тънък гласец в главата и. — Ти контролираш кристала, завърти го в друга посока.“

Но тя не можеше да го направи. Не откъсваше очи от кварцовата капка, която сякаш излъчваше бледа светлина в тъмнината, и я остави да се люлее, накъдето си поиска.

„Ако истината излезе наяве, ще се примиря“, каза си тя хладно. Ако беше убиец, заслужаваше да я заловят. Щеше да проследи дирята, където и да я отведеше кристалът.

Той обаче не сочеше към „Кроухейвън Роуд“. Продължаваха да вървят на изток, а не на североизток. И изведнъж тесният, разбит път й се стори познат.

В далечината пред себе си видя телена ограда.

— Гробището — промълви Адам.

— Чакайте — каза Дебора. — Виждате ли… Ето, там!

— Какво? Гробището? — попита Адам.

— Не! Онова нещо… Ето го пак! Горе, на пътя!

— Нищо не виждам — отвърна Ник.

— Погледни. Движи се…

— Това е някаква сянка — каза Адам. — Може да е опосум или нещо такова…

— Не, голямо е — настоя Дебора. — Там! Не го ли виждате?

Накрая Каси не можа да се въздържи и вдигна поглед. Отначало безлюдният път й се стори тъмен и спокоен, но после видя… нещо. „Сянка“ , помисли си тя…

Но сянка на какво? Тя не лежеше на пътя както подобава на една сянка. Стоеше изправена и се движеше.

— Нищо не виждам — повтори грубо Ник.

— Значи си сляп — сопна му се Дебора. — Прилича на човек.

Кожата на Каси настръхна под якето на Адам. Наистина приличаше на човек, но сякаш се променяше с всяка минута — веднъж беше висок, после нисък, веднъж дебел, после слаб. На моменти съвсем изчезваше.

— Отива към гробището — каза Дебора.

— Не… вижте! Зави към бараката — извика Адам. — Ник, ела!

Край пътя имаше изоставена барака. И на лунната светлина се виждаше, че е почти напълно разрушена. Неясната форма се спусна и се сля с тъмнината зад съборетината.

Адам и Ник се затичаха. Ник ръмжеше:

— Преследваме нищото!

Дебора се беше спряла с наострени сетива и оглеждаше пътя отстрани. Каси отчаяно впи поглед във верижката. Концентрацията им беше нарушена и кристалът се въртеше хаотично. Тя вдигна очи да каже нещо… и бързо си пое въздух:

— Там е!

Сянката беше изскочила иззад бараката. После се стрелна и мина през телената ограда. Дебора веднага се спусна след нея, подобно на сърна. Каси я последва, без да осъзнава какво прави.

— Адам! — извика тя — Ник, насам!

Дебора стигна до високата до кръста й ограда и я прескочи — тясната рокля изобщо не й попречи. Каси беше там секунда по-късно. Поколеба се, после стъпи на оградата и отметна полите на роклята си, за да се прехвърли от другата страна. Приземи се тежко и навехна глезена си, но нямаше време да се тревожи за това. Дебора беше далеч напред.

— Пипнах го — извика Дебора и спря рязко. — Пипнах го!

Каси виждаше сянката точно пред Дебора. Тя вече не се носеше в права посока, а се спускаше ту насам, ту натам, сякаш се опитваше да избяга. Дебора също се мяташе и блокираше пътя му като защитник на баскетболна среща.

„Трябва да сме луди“ , помисли си Каси, когато стигна до нея. Не можеше да остави Дебора сама срещу това нещо… Но какво щяха да правят с него?

— Има ли заклинание, с което можем да го уловим? — задъха се тя.

Дебора я погледна изненадано. „Явно не е разбрала, че съм я последвала“ помисли си Каси.