Л. Смит - Пленница

— Ехо? Дебора?

Никакъв отговор.

— Деби? Крис? Каси е.

Може би не я чуваха. Зад котелното имаше още едно помещение — съзря го през свода зад машините.

Тръгна натам, притеснена да не изцапа с масло роклята на Лоръл. Погледна напред и се поколеба, обзета от странно предчувствие.

Кап. Кап.

— Има ли някого?

Масивна машина блокираше пътя й. Неспокойно прокара пръсти по нея.

Отначало си помисли, че помещението е празно, но после, на нивото на очите, забеляза нещо.

Това не беше нормално. В този миг гърлото й се стегна и съзнанието й блокира — разпокъсани мисли проблеснаха в главата й като избухващи светкавици.

Люлеещи се крака.

Люлеещи се крака, където не би трябвало да има крака. Някой вървеше във въздуха. Някой летеше като вещица. Само че краката не летяха. Те се люлееха напред-назад, обути в две тъмнокафяви мокасини. Две тъмнокафяви мокасини с пискюлчета.

Каси вдигна поглед към лицето.

Неумолимото капене продължаваше. От миризмата на масло и изветрял алкохол й се повдигна.

Не можеше да извика. Не можеше да направи нищо, освен да спре да диша.

Кап кап, люш люш.

Лицето… Какво ужасяващо посиняло лице… Вече никакви заслепяващи усмивки. Трябва да му помогна по някакъв начин, но как? Ако вратът ти е така изкривен, няма начин да си жив.

Всяка отвратителна подробност беше толкава ясна. Оръфаното въже. Люлеещата се сянка до почернялата от сажди стена. Машината с всички нейни екрани и копчета. И ужасяващият покой.

Кап. Кап.

Люлееше се като махало.

Каси притисна ръце към устата си и изхлипа.

Тръгна назад, мъчейки се да откъсне поглед от къдравите кафяви коси по отпусната встрани глава. Не беше възможно да е мъртъв, тя беше танцувала с него. Беше я обгърнал с ръце, беше й се усмихвал самоуверено. А сега…

Тя направи крачка назад и усети на раменете си нечии ръце.

— Спокойно. Спокойно. Не мърдай.

Беше Ник.

— Дишай бавно. Наведи глава.

— 911 — задъха се тя и после повтори, този път ясно и отчетливо, за да я разбере. — Обади се на 911, Ник. Джефри…

Тя хвърли измъчен поглед към люлеещите се крака.

— Той няма нужда от лекар. А ти?

— Аз… — тя висеше на ръката му. — Дойдох да извикам Дебора.

— Тя е в старата сграда по естествени науки. Изгониха ги оттук.

— Аз го видях… Джефри…

Ръката на Ник й вдъхваше спокойствие, сигурност.

— Схванах картинката — отвърна той. — Искаш ли да седнеш?

— Не мога. Роклята е на Лоръл. — Даде си сметка, че говори безсмислици. Опита се отчаяно да се овладее. — Ник, моля те, пусни ме. Трябва да извикам линейка.

— Каси, линейката няма да му помогне. — Не си спомняше друг път да беше изричал името й, но сега я държеше за раменете и я гледаше в очите. — Разбираш ли? А сега се успокой.

Каси се вгледа в блестящите му махагонови очи и после бавно кимна. Дишането й започна да се успокоява. Беше благодарна на ръката, която я обгръщаше, въпреки че част от съзнанието й не можеше да повярва — Ник успокояваше нея? Ник, който мразеше момичетата и в най-добрия случай беше студено учтив с тях?

— Какво става тук?

Каси се извърна и видя Адам в коридора между машините. Когато се опита да проговори обаче, гърлото й се стегна и горещи сълзи изпълниха очите й.

Ник каза:

— Малко е разстроена. Току-що намери Джефри Лавджой да виси от една тръба.

— Какво? — Адам бързо заобиколи машината и погледна. Върна се мрачен и притеснен, очите му хвърляха сребристи отблясъци, както винаги, когато възникнеше проблем.

— Знаеш ли какво е станало? — попита той Ник сухо.

— Дойдох да взема нещо, което бях забравил — отвърна Ник също толкова рязко. — Намерих я на ръба на припадъка. Това е.

Изражението на Адам малко омекна.

— Добре ли си? — обърна се той към Каси. — Търсих те навсякъде. Знаех, че нещо не е наред, но нямах представа какво става. После Сюзан каза, че си отишла да търсиш Дебора, но не там, където трябва. — И сякаш беше най-естественото нещо на света, той протегна ръка да я вземе от Ник… но Ник не я пусна. За миг между двете момчета се появи напрежение, Каси местеше поглед от единия към другия, изненадано и притеснено, осъзнавайки истината.

Тя се отдръпна и от двамата.

— Добре съм — каза. И колкото и да беше странно, когато изрече думите на глас, се почувства по-добре. Отчасти това беше необходимо, но имаше и нещо друго — сетивата й на вещица доловиха проблем. Усети някаква злонамереност, омраза. И тъмнина. — Тъмната енергия — прошепна тя.