Л. Смит - Пленница

— Да вървим — каза Адам. Каси си пое дълбоко въздух и излезе с него в нощта.

До училището отидоха с колата на Адам. Въпреки напрежението помежду им, нощта изглеждаше ясна, прохладна и изпълнена с магия. Салонът беше напълно променен. Беше толкова голям, че изглеждаше като част от нощта, а проблясващите светлини около тръбите и гредите над главите им бяха като звезди.

Каси се огледа за други членове на кръга . Нямаше никого. Видя как външните гледаха изненадано нея и Адам. В очите на момчетата се четеше и нещо друго, освен изненада, а Каси изобщо не беше свикнала с това. Така втренчено и с отворена уста гледаха Диана, когато изглеждаше особено красива.

Внезапно прилив на топлина и руменина, нямаща нищо общо с майсторството на Сюзан, заляха Каси. Беше сигурна, че се е изчервила. Чувстваше се изложена на показ, но същевременно беше въодушевена и развълнувана. През водовъртежа от емоции обаче едно нещо беше кристално ясно — тя беше тук да играе роля и да спази клетвата си към Диана. Само това имаше значение.

Каси обаче не можеше да остане тук — всички я зяпаха и се чувстваше неудобно. Обърна се към Адам.

Настъпи неловък момент. Не можеха просто да седнат в някой тъмен ъгъл — това нямаше да реши проблема. После Адам се усмихна малко накриво и каза:

— Искаш ли да танцуваме?

Каси кимна облекчено и двамата се запътиха към дансинга. За секунди бяха заобиколени от хора.

И после започна музиката — нежна и сладостна.

Те се спогледаха безпомощно. Бяха насред дансинга и за да се дръпнат настрани, трябваше да минат през много хора. Каси погледна Адам в очите и забеляза, че и той е объркан като нея.

После Адам каза тихо:

— По-добре да не будим подозрение — и я обгърна с ръце.

Каси затвори очи. Трепереше и не знаеше какво да прави.

Бавно, сякаш с нежелание, Адам положи буза върху косата й.

„Няма да мисля за нищо. Изобщо няма да мисля — каза си Каси. — Няма да чувствам… “ Това обаче беше невъзможно. Не можеше да спре чувствата си. Наоколо цареше полумрак, Адам я прегръщаше и тя долавяше миризмата му на есенни листа и морски бриз.

Танците са част от същността на вещиците. Лоръл беше права. Каси си представяше как през вековете вещиците бяха танцували под звездите на дивна и омайна музика и как после бяха полягали на меката зелена трева.

Може би в рода на Каси някога е имало млада вещица, която е танцувала на огряна от луната поляна. Може би е била сама, докато не е забелязала сянка сред дърветата и не е чула звук на флейта. И после може би тя и горският бог са танцували заедно, докато луната над тях хвърляла сребриста светлина…

Каси чувстваше топлината и пулса на живота в ръцете на Адам. Сребърната нишка, помисли си тя. Тайнствената, невидима връзка, която ги свързваше от самото начало… В този миг я усети отново. Нишката обвързваше сърцата им и ги привличаше неудържимо един към друг.

Музиката спря. Адам се отдръпна леко и тя го погледна. Бузата й и врата и изтръпнаха, лишени от топлината му. Очите му изглеждаха странно — бяха като обградени със сребро тъмни кръгове. Той бавно се наведе и устните му леко докоснаха нейните… И останаха така. Стояха сякаш цяла вечност, после Каси извърна глава.

„Не беше целувка“ помисли си тя, докато се промъкваха между танцуващите. Не се броеше за целувка. Беше обаче невъзможно да танцуват отново и двамата го знаеха. Коленете на Каси трепереха.

„Намери, някого, при когото да отидете. Бързо“ , помисли си тя. Огледа се отчаяно. За нейно огромно облекчение забеляза лъскава тъмна коса и дълги светлокафяви кичури с вплетени в тях цветчета. Бяха Мелани и Лоръл. Те говореха оживено с две външни момчета. Ако бяха видели какво се беше случило на дансинга преди минута…

Лоръл обаче се залюля в отговор на поздрава на Адам и възкликна; „А, ето къде сте“. Мелани се усмихна по обичайния си начин. Каси облекчено се включи в разговора им, а момчетата заговориха за футбол. Безгрижието, породено от магията на танца, започна да се завръща.

— Дебора е там. Винаги танцува, преди да тръгне към котелното с братята Хендерсън — прошепна Лоръл и се усмихна палаво.

— И какво правят там? — попита Каси, проследявайки погледа на Лоръл. Дебора беше с черна, изключително къса пола и кожен рокерски каскет, украсен със златна верижка. Косата й падаше в очите. Изглеждаше страхотно.

— Играят карти, пият. Не, не е каквото си мислиш. Никой не смее да се закача с Деб, тя е по-силна от тях. Просто й се възхищават.