Л. Смит - Пленница

Тя очакваше Фей да избухне, може би дори да се бие с нея. Фей обаче погледна нагоре към петното на тавана и каза замислено:

— Просто трябва да вземем повече предпазни мерки. Ако успеем да уловим тази енергия… да я канализираме…

— Ти си луда — каза й Каси без заобикалки. — И сделката ни беше дотук. Направих каквото поиска — донесох ти черепа. Ти го използва и едва не загина. Сега всичко свърши.

Отпуснатото лице на Фей се промени.

— О, не, Каси — каза тя. Намек за усмивка заигра по извитите и устни, но очите и горяха безмилостно. — Това е само началото. Не разбираш ли? — тя започна да се смее. — Сега си моя пленница дори повече от преди. Вече не става въпрос само за Адам… Мога да кажа на Диана и за това . Как мислиш ще се почувства благочестивата принцеса, когато разбере, че „малката и сестричка“ е откраднала черепа? И го е дала на мен, за да го използвам? — Фей се засмя по-силно, очевидно доволна. — О, Каси, трябва да си видиш лицето.

Каси имаше чувството, че се задушава. Фей казваше истината. Ако Диана разбереше, че е изровила черепа… че я беше излъгала… че цялата сцена, как уж се беше страхувала да се прибере — е била номер…

Също като миналия път, когато беше в тази стая. Каси усети духът й и волята й да се сломяват. Беше с вързани ръце. Не знаеше какво да прави.

— Сега ще върнеш черепа — каза Фей, сякаш идеята беше нейна. — А по-късно… е, все ще измисля какво да ти поискам. Междувременно гледай винаги да си на разположение.

„Мразя те“ , помисли си Каси с безсилен гняв. Но Фей изобщо не я забелязваше, беше се навела да вземе настръхналите котета (едното сиво, другото рижо), които бяха изпълзели изпод прашното легло. „Котетата вампири“ , спомни си разсеяно Каси — онези, които обичаха човешка кръв. Очевидно дори и те не харесваха черепа.

— Ами това? — попита Каси и посочи тъмното петно на тавана на Фей. — Не се ли чувстваш отговорна, че го пусна на свобода? Може да убие някого…

— Съмнявам се — каза Фей и сви нехайно рамене. — Но предполагам, че ще имаме време да разберем — тя погали рижото коте и козината му залепна за гърба.

Каси не можеше да направи нищо, освен да я гледа. Сълзи напираха в очите й. Беше си мислила, че може да контролира Фей, но бе сгрешила. Сега никой не знаеше какво прави новата тъмна енергия и тя не можеше да я спре.

„Трябваше да кажеш на Диана“ , прошепна един глас в съзнанието й, но Каси дори не се престори, че го чува. Вече не можеше да каже на Диана, шансът й отмина. Нещата с Фей бяха отишли твърде далеч.

— Каси, притеснява ли те нещо? — попита я Лоръл, държейки нож с бяла дръжка в ръка.

— Мен? Не. Защо? — отвърна Каси. Имаше чувството, че подскача постоянно.

— Струваш ми се малко нервна — Лоръл нежно прокара ножа през основата на малък храст вещерски лешник 1 1 Вещерски лешник — северноамерикански храст, известен още като хамамелис. — Бел.прев. и прошепна успокояващо: — Така, изобщо няма да боли… имаш много корени под земята и отново ще пораснеш… — После вдигна поглед. — Не е заради бала, нали?

— Не, не — отвърна Каси. Изобщо не се беше сещала за бала тази седмица. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за тъмната енергия. Всеки ден очакваше да чуе, че е станала нова трагедия.

Днес обаче беше четвъртък и все още нищо не се беше случило. Нямаше свлачища, нямаше мъртви тела, дори никой не беше изчезнал. О, само да можеше да повярва, че страховете й са били напразни.

Енергията, която бяха освободили с Фей, беше малка — тя беше уверена в това — и може би просто се беше изпарила. Каси усети как я завладя блажено спокойствие при тази мисъл.

Лоръл се беше преместила до една туфа мащерка.

— Още не е късно да размислиш за бала — каза тя. — Иска ми се да дойдеш. Вещиците обичат танците, те са част от тяхната същност. Както се казва в едно от нашите заклинания:

Мъж за жената, жена за мъжа, откакто съществува света.

Сърце до сърце и ръка до ръка, откакто съществува света.

После добави, гледайки замислено Каси:

— През лятото не беше ли си харесала някакво момче? Можем да го призовем да дойде тук…

— Не! — прекъсна я Каси. — Наистина не ми се ходи на танците, Лоръл. Аз просто… Ще се чувствам неловко.

— Благодаря — прошепна Лоръл и за миг Каси си помисли, че го казва на нея, но тя говореше на мащерката. — Съжалявам, но ми трябва част от корена. Донесох това. То ще ти помогне да порастеш отново — продължи тя и пъхна един розов кристал в почвата. — Това ме подсеща да те попитам намери ли вече своя кристал?