Л. Смит: Заклинателка

Забърза към училище, осъзнавайки, че е закъсняла. Паркингът беше тих. Притихнали бяха и тухлените постройки и на двора нямаше никого.

„Да закъснея още първия ден“, помисли си Теа. Раницата й беше на земята, където я беше хвърлила, а до нея на асфалта лежеше тетрадка. Тя грабна нещата си и почти хукна към училище.

Едва в часа по физика, след като подаде входящия си лист на учителя и след като мина покрай редицата от любопитни погледи и седна на едно свободно място най-отзад, тя разбра, че тетрадката не е нейна.

Когато я отвори, попадна на страница със заглавие: „Въведение в анатомията на плоските червеи“, написано със синя химикалка с наклонен рязък почерк. Отдолу имаше рисунки с текст: „Клас Ресничести червеи и Клас Смукалници“. Червеите бяха старателно нарисувани с тяхната нервна система и репродуктивни органи, защриховани с различни цветове, но художникът им беше сложил и големи глуповати усмивки. Нелепо, но и комично. Прелисти страницата и видя друга рисунка — „Жизненият цикъл на свинската тения“.

„Хм.“

Погледна какво пише на етикета: „Ерик Рос. Тетрадка по зоология.“

Затвори я.

Ами сега, как щеше да му я върне?

Част от ума й се тревожеше за това през целия час по физика и в следващия по информатика. Друга част обаче следеше, разучаваше и анализираше всяка възможна опасност, търсейки начин да се приспособи, както се случваше във всяко ново училище. И в същото време един трети глас в главата й нашепваше: Не знаех, че тук учат зоология.

Единственият въпрос, от който бягаше, беше: какво се случи там в пустинята? Всеки път, щом изникнеше в ума й, тя бързо го прогонваше. Сигурно това имаше нещо общо с обстоятелството, че сетивата й бяха твърде изострени след сливането със змията.

Но едва ли си струваше да придава някакво особено значение на станалото. Това беше просто една неочаквана и странна случка.

В главния коридор по време на междучасието Блейс се втурна бързо към нея, въпреки високите си токчета.

— Какво става? — попита Теа, докато Блейс я теглеше към една празна стая.

Блейс протегна ръката в очакване да получи червения си халцедон.

— Ти ми съсипа верижката, нали знаеш? — каза Блейс, като отметна назад тъмната си коса, оглеждайки камъка за наранявания. — А това беше верижка, която сама си бях направила и много си я харесвах.

— Съжалявам, бързах.

— Така ли? И закъде по-точно? За какво ти трябваше камъка ми? — Блейс не изчака да чуе отговора й. — Излекува онова момче, нали? Разбрах, че е бил ухапан от змия. Но той е човек!

— „Уважавай живота“, помниш ли правилото? — каза Теа. — „Не наранявай нищо живо, каквото и да правиш.“ — Но и самата тя като че ли не вярваше много в думите си.

— Но това не включва хората. А той как прие онова, което направи с него?

— Никак. Изобщо не разбра, че го лекувам. Дори не знаеше, че е бил ухапан. — Което отчасти беше вярно.

Блейс я погледна подозрително с тъмните си сиви очи, сетне ги вдигна към небето, сякаш търсеше там утеха и тръсна глава.

— Виж, ако си го използвала, за да разпалиш кръвта му, бих те разбрала. Но ако си имала нещо друго наум…

— Не, не съм — побърза да каже Теа. И макар страните й да пламнаха, гласът й беше хладен и рязък. Ужасът от видението с чашата отрова все още владееше ума й.

— Всъщност дори не искам да го виждам повече — продължи тя накъсано. — И му го казах, но глупавата му тетрадка е у мен и не знам какво да правя с нея. — Тя размаха тетрадката пред лицето на Блейс.

— О — каза Блейс, извърнала глава настрани. — Аз ще му я дам вместо теб. Ще го намеря и ще му я дам.

— Наистина ли? — сепна се Теа. — Много мило от твоя страна.

— Да, така е — съгласи се Блейс и взе тетрадката, държейки я предпазливо, сякаш маникюрът й още не беше изсъхнал. — Е, добре, време е за следващия ми час. Алгебра. — Тя направи физиономия. — Чао засега.

Теа се изпълни с подозрение, докато гледаше как братовчедка й се отдалечава.

Блейс по принцип не беше толкова услужлива. И това „Чао засега“ й се стори твърде мило. Очевидно беше намислила нещо.

Теа проследи с поглед рубинената блуза на Блейс, която тръгна обратно към главния коридор и след това без колебание зави по коридора с шкафчетата. В едно от тях се беше заровила слаба фигура с дълги крака и пясъчноруса коса.

Това беше най-бързото намиране на човек, което съм виждала някога, помисли си Теа кисело. Тя надникна иззад вратичката на едно счупено шкафче, боядисано в лазурносиньо.