Л. Смит: Заклинателка

— Ти попита ли ме нещо?

Теа затвори очи.

— Блейс, нямаме толкова много роднини, при които да отидем. Това не трябва да се случва повече, защото алтернативата е Манастира? А предполагам, че ти не искаш да отидем там?

За пръв път Блейс помръкна. После сви рамене, при което по рубиненочервената й блуза пробягаха вълнички.

— По-добре да побързаме. Не искаме да закъснеем.

— Ти върви — каза Теа уморено и се загледа в братовчедка си, която се отдалечаваше с типичната си енергична походка, полюшвайки леко бедрата си.

Теа си пое въздух още веднъж, изучавайки сградата със сводест портал и розови стени. Знаеше какво я очаква. Още една година от живота й щеше да премине тук. Щеше да върви тихо по коридорите, съзнавайки, че е по-различна от всички наоколо, колкото и да се преструваше, че е като тях.

Нямаше да е трудно. Хората не бяха особено умни. Но се изискваше известна концентрация. Тъкмо се беше отправила към канцеларията, когато чу викове. Малка група ученици се бяха събрали в края на паркинга:

— Стой настрана от нея!

— Убий я!

Теа се приближи към групата, оставайки незабележима. И тогава я видя на земята до бордюра и направи няколко плахи стъпки към нея.

О… колко бе красива! Дълго, силно тяло… широка глава… и върволица от бързо вибриращи пръстени на опашката. Те издаваха звуци като свистяща пара или раздрусани семки в хартиена кесия.

Змията беше маслиненозелена с ромбовидни фигури по гърба. Люспите по главата й изглеждаха лъскави, почти мокри. А черният й език трептеше толкова бързо…

Един камък прелетя покрай Теа и падна до змията. Вдигна се прах.

Теа вдигна очи — момче с къси панталони отстъпваше назад, изглеждайки едновременно уплашено и тържествуващо.

— Не го прави — каза някой.

— Вземи пръчка — обади се друг.

— Стой далече от нея!

— Убий я!

Прелетя втори камък. Лицата около Теа не бяха ожесточени. Едни бяха любопитни, други тревожни, а трети парализирани от погнуса. Но тъй или иначе, съдбата на змията беше предопределена.

Едно момче с рижава коса дотича с пръчка в ръка. Децата се оглеждаха за камъни.

„Няма да им позволя да направят това“, помисли си Теа. Гърмящите змии в действителност бяха доста крехки, а гръбнакът им лесно чуплив. Тези деца можеха да убият змията, без дори да го искат. Да не говорим, че някое от тях можеше да бъде ухапано.

Но тя не носеше нищо у себе си… Нямаше яспис за отровата, нито корена на св. Йоан, който успокояваше ума.

Но сега това нямаше значение. Налагаше се да предприеме нещо. Рижото момче обикаляше с пръчката като боец, очакващ удобния момент. Децата около него ту го предупреждаваха, ту го окуражаваха. Тялото на змията се издуваше, крайчетата на езика й се показваха и прибираха толкова бързо, че погледът на Теа не можеше да ги проследи. Беше влудяващо.

Хвърляйки раницата си, тя се шмугна пред рижото момче. Видя изумлението в очите му и чу няколко души да извикват, но се опита да ги игнорира. Трябваше да се съсредоточи.

Надявам се, че мога да го направя … Тя коленичи на крачка от змията, която се беше навила, готова да нанесе удар. Предната част на тялото й беше застинала във формата на спирала, а шията й се беше обточила хоризонтално над земята, наподобявайки копие. По всичко личеше, че е готова да нападне. „Спокойно… спокойно…“, мислеше си Теа, взирайки се в тесните зеници на жълтите й очи. Тя бавно вдигна ръцете си с длани, обърнати към змията.

От тълпата зад нея се чуха тревожни гласове…

Змията се издуваше и свиваше с яростно съскане. Теа дишаше равномерно, опитвайки се да излъчва спокойствие.

Кой можеше да й помогне сега? Разбира се, нейната лична покровителка — богинята, която беше най-близка до сърцето й. Илития от древния Крит, майката на всички животни.

Илития, господарко на зверовете, моля те накарай това същество да се успокои. Помогни ми да надникна в малкото змийско сърчице и ще знам какво да сторя.

И тогава се случи невероятната промяна, която дори Теа не успя да разбере. Част от нея се въплъти в змията. Границите на момичето и тези на змията някак странно се размиха. Теа беше самата себе си, но същевременно бе навита на спирала върху топлата земя, гневна, раздразнена и отчаяно копнееща да бъде в безопасност, обратно в креозотовия храст. Някога беше имала единайсет малки и още не беше превъзмогнала загубата им. А сега беше обградена от големи, топлокръвни, бързо движещи се същества.

Огромни живи създания… на твърде близко разстояние, които не реагират на заплашителните ми звуци. По-добре да ги ухапя.