Л. Смит: Заклинателка

Змията имаше само две правила за справяне с животни, които не бяха храна. 1) Мърдай с опашка, докато не си тръгнат, без да те настъпят. 2) Ако не си тръгнат, хапи.

Теа държеше ръцете си неподвижно и се опита да внуши нова мисъл в малкия мозък на влечугото. „Подуши ме. Аз не мириша на човек. Аз съм дъщеря на Елвиза 1 1 Елвиза е дъщеря на богинята на магьосниците Хеката. Според космогонията на Нощния свят всички вещици се смятат за дъщери на Елвиза, въпреки че семейство Хармън са преки потомци на Мая, която е сестра на Елвиза и родоначалник на вампирите. — Бел.прев. “ . Езикът на змията докосна дланта й. Връхчетата му бяха толкова тънки и нежни, че Теа едва ги усещаше да трептят върху кожата й.

Но тя долови, че напрежението на змията намалява. Започна да се успокоява, готова да се оттегли. Може би трябваше още само минута, за да я накара да пропълзи обратно в храстите.

В този момент тълпата зад нея отново се раздвижи.

— Ето го Ерик!

— Хей, Ерик, там има гърмяща змия!

„Съсредоточи се“, помисли си Теа.

Нов глас, далечен, но идващ все по-близо:

— Оставете я, момчета. Най-вероятно не е отровна.

Другите обаче не мислеха така. Теа усещаше как връзката със змията й се изплъзва. „Съсредоточи се…“

Но никой не можеше да остане концентриран след онова, което се случи в следващия момент. Тя чу бързи стъпки, над нея надвисна сянка и после някой възкликна:

— Гърмяща змия мохаве .

После някой я блъсна, запращайки я на тротоара. Всичко стана толкова бързо, че дори не успя да се извърне настрани. Падна болезнено върху ръката си. И изгуби контрол над змията.

Единственото, което успя да види, беше люспестата маслиненозелена глава, която се изстреля толкова бързо, че дори изгуби ясните си очертания. Челюстите й бяха широко отворени — изумително широко! — а зъбите й се впиха в крака на момчето, което блъсна Теа настрани.

Избухна паника.

Всичко се случи изведнъж. Теа изгуби представа за нещата. Една част от хората пред нея се разбягаха, а другите крещяха.

— Обадете се на 911 2 2 Телефон за спешни повиквания в САЩ. — Бел.прев. .

— Змията ухапа Ерик!

— Казах ти да я убиеш!

Рижото момче се втурна напред с пръчката си. Другите се спуснаха да търсят камъни. Групата деца се превърна в тълпа.

Змията издаваше ужасяващ съскащ звук. Беше обезумяла, готова да ухапе отново и Теа нищо не можеше да направи.

— Хей! — Гласът я сепна. Беше Ерик, ухапаното момче. — Успокойте се. Джош, дай ми това. — Говореше на рижото момче с пръчката. — Тя не ме ухапа. Само ме нападна.

Теа се втренчи в него. „Този, да не би да е луд?“

Но другите го послушаха. Момиче с широки шорти и къс потник се спря, претегляйки камъка в ръката си.

— Само ме оставете да я хвана… След това ще я сложа в храстите, където няма да навреди на никого — продължи Ерик.

„Определено е луд — мислеше си Теа. — Говори така, сякаш няма нищо по-просто от това да хване змията с пръчка. Някой трябва бързо да реагира.“

В този момент пред погледа й се мерна някакво рубиненочервено петно. Блейс беше в тълпата, гледайки със свити устни. Теа взе решение.

Хвърли се към змията.

Тя гледаше пръчката. Преди да посегне към тялото на змията, Теа улови съзнанието й и това й даде секундата, от която се нуждаеше, за да я сграбчи точно под главата. Докато змията висеше, челюстите й се отваряха широко и тялото й се мяташе неистово в различни посоки.

— Хвани я за опашката и да я махнем оттук — каза тя задъхано на Ерик, лудото момче. Ерик се взираше втрещен в ръката й, която стискаше змията.

— Господи, не я пускай. Може да се извърти всеки момент.

— Знам. Хвани я!

Той сграбчи опашката на влечугото. Голяма част от тълпата се разпръсна, докато Теа вървеше със змията в ръка. Блейс не се отдръпна, просто гледаше змията, сякаш миришеше лошо.

— Това нещо ми трябва — прошепна бързо Теа, докато минаваше покрай братовчедка си. Тя дръпна колието на Блейс със свободната си ръка. Нежната златна верижка се скъса и пръстите на Теа се свиха около камъка.

После се отправи към храсталака, усещайки тежестта на змията в ръката си. Вървеше бързо, защото на Ерик не му оставаше много време. Пространството зад училището първо се издигаше нагоре, а после се спускаше, превръщайки се в широко и сиво-кафяво поле. Когато сградите изчезнаха от погледа им, Теа се спря.

— Това е добро място — каза Ерик. Гласът му беше пресипнал.

Теа погледна назад и видя, че изглежда блед. „Смел и много, много луд“, помисли си тя.