Л. Смит: Заклинателка

— Добре, на три я хвърляме. — Тя му показа посоката с глава. — Хвърляме я и после бързо се отдръпваме.

Ерик кимна и започна да брои с нея.

— Едно две три.

Двамата я залюляха леко и след това я пуснаха едновременно. Змията полетя в грациозна дъга и тупна близо до един храст салвия. Сетне бързо пропълзя в него, без да покаже и най-малък знак на благодарност. Теа почувства хладния й люспест ум да се отдалечава и долови мисълта й: Тази миризма сянка безопасност.

Тя издиша въздуха, който до този момент не беше осъзнала, че е задържала в гърдите си.

Сетне чу Ерик да се строполява зад нея на земята.

— Е, готово. — Дишането му беше учестено и неравномерно. — А сега мога ли да те помоля за нещо?

Той седеше, изпънал дългите си крака напред, а кожата му беше още по-бледа. Над горната му устна беше избила пот.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че не ме е ухапала — каза той.

И Теа, и Ерик знаеха, че го беше ухапала. Гърмящите змии понякога нападаха, без да хапят и понякога хапеха, без да изпускат отрова. Но не и този път. Теа обаче не разбираше как някой може да се безпокои толкова за една змия, че да забрави за собствената си безопасност и да не се погрижи веднага за раната си.

— Дай да видя крака ти — каза тя.

— Всъщност мисля, че ще е по-добре да се обадиш на лекар.

— Моля те, нека да видя. — Гласът й беше спокоен. Тя коленичи пред него, протягайки бавно ръка. Сякаш приближаваше уплашено животно. Той остана неподвижен, позволявайки й да навие крачола на джинсите му.

Ето ги, двете малки рани върху загорялата кожа.

Почти никаква кръв. Но около тях вече имаше подутина. Дори да хукнеше обратно към училище, дори от Бърза помощ да нарушаха всички ограничения на скоростта, пак нямаше да пристигнат навреме. Разбира се, щяха да спасят живота му, но кракът му щеше да се надуе като балон, после щеше да стане морав и го очакваха дни на невероятни болки.

Но това щеше да се случи, ако Теа не държеше в ръката си кървав камък . Тъмночервен халцедон, с гравиран скарабей, символ на египетската богиня Изида. В миналото древните египтяни са слагали камъка в краката на мумиите. Блейс го използваше, за да събуди у някого страст, но в същото време този камък беше най-мощното средство за пречистване на кръвта от всяка позната отрова.

Ерик изведнъж изохка и поднесе ръце към очите си. Теа знаеше какво изпитва. Слабост, гадене, дезориентация. Съжаляваше го, но объркването му всъщност щеше да й е от полза.

Тя притисна с ръка раната, свила здраво пръсти около червения камък. После тихо зашепна нещо под носа си, представяйки си онова, което искаше да се случи. Известно беше, че скъпоценните камъни не действат сами. Те бяха просто средство за събуждането на психическите сили, за тяхното фокусиране и насочването им към конкретна цел.

Открий отровата, обгради я, прогони я. Пречисти и премахни. След това помогни на вродените защитни сили на тялото. Накрая успокой раната и изпрати кръвта обратно, където й е мястото.

Докато стоеше там коленичила, усещайки слънцето върху тила си, тя осъзна, че никога преди не беше правила това. Беше лекувала животни — кутрета, пострадали от отрова на жаба, котки, ухапани от паяци, но никога хора. Странно как инстинктивно чувстваше, че може да го направи. И знаеше, че трябва да го направи.

Теа седна на петите си и прибра камъка в джоба си.

— Как се чувстваш?

— Ъ? — Той дръпна ръката от очите си. — Извинявай, май за момент изключих.

„Добре“, помисли си Теа.

— Но как се чувстваш сега?

Ерик я погледна така, сякаш му костваше усилие да бъде любезен. Искаше да й обясни, че хората, ухапани от гърмяща змия, се чувстват зле, но изведнъж изражението му се промени.

— Чувствам се… Странно, но глезенът ми като че ли е изтръпнал. — Той се вгледа колебливо в крака си.

— Не, просто си извадил късмет. Не те е ухапала.

— Какво? — Той се протегна да навие по-нагоре джинсите си и онова, което видя, определено го изненада. Кожата му беше гладка, без белези, имаше само бледа червеникава следа.

— Сигурен съм, че…

Ерик вдигна очи към нея.

Това беше първият момент, в който Теа можа да го огледа по-добре. Той беше привлекателно, високо и слабо момче, с пясъчноруса коса и симпатично лице. И тези очи… тъмнозелени със сиви пръски. Точно сега те бяха напрегнати и объркани като на стреснато дете.

— Как го направи? — попита той.

Теа беше онемяла от уплаха.

Той не трябваше да реагира така. Вероятно се беше досетил за нещо, защото иначе нямаше да й зададе този въпрос? Когато отново беше в състояние да говори, тя каза: