Л. Смит: Заклинателка

— Нищо не съм направила.

— Напротив, направила си — каза Ерик и сега очите му бяха ясни и прями. Изглеждаше убеден в думите си. Изведнъж изражението му се промени и на лицето му се изписа нещо като учудване.

— Ти… Има нещо толкова различно в теб.

Той се наведе бавно напред като омагьосан. И после… Теа изпита някакво странно раздвоение. Беше свикнала да вижда себе си през погледа на разни животни и в тях тя изглеждаше като голямо създание без козина. Но сега видя себе си така, както я виждаше Ерик. Коленичило русо момиче със свободно падаща върху раменете му коса и топли кафяви очи. Нежно лице и притеснено изражение.

— Толкова си… красива — каза Ерик, все така смаян. — Никога не съм виждал момиче като теб… сякаш си обгърната от някаква тайна. Толкова си загадъчна…

Над пустошта надвисна потрепваща тишина. Сърцето на Теа заби така бързо, че разтресе тялото й. Какво ставаше с нея?

— Сякаш си част от всичко наоколо — продължи той с дълбокия си непринуден глас. — Като че ли принадлежиш на това място. И около теб витае такова спокойствие…

— Не — каза Теа. Изобщо не беше спокойна. Беше ужасена. Нямаше представа какво става, но знаеше, че трябва да се махне оттук.

— Не си тръгвай — каза той, когато тя се надигна. В този момент Ерик приличаше досущ на съкрушено кутре.

И после… той се пресегна към нея. Не грубо. Пръстите му не се затвориха около китката й. Просто докоснаха китката й и се плъзнаха по нея, при което тя трепна.

Но колкото и леко да беше това докосване, цялата й ръка настръхна и по нея като че ли запълзяха мравчици. И когато погледна отново пъстрите му зелени очи, тя знаеше, че и той е изпитал същото.

Пронизващо благоухание, замайващо щастие. И близост. Сякаш бяха разменили помежду си нещо много по-дълбоко от думи.

Познавам те. Виждам това, което виждаш и ти…

Без да съзнава какво прави, Теа вдигна ръката си.

Пръстите й бяха леко разперени, сякаш за да докоснат огледало или призрак. Той също повдигна ръката си. Взираха се един в друг.

И тогава, точно преди пръстите им да се докоснат, Теа почувства пристъп на паника, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода.

Какво правеше? Да не би да си бе изгубила ума?

Изведнъж всичко стана ясно, твърде ясно. Бъдещето й се разкри с всяка малка подробност. Смърт заради нарушаване на закона на Нощния свят. Видя себе си в центъра на събранието на Вътрешния кръг, опитвайки се да обясни, че не е имала намерение да издаде тайните им, че не е искала да… да се сближи с човек. Че е било грешка, просто момент на глупост, защото е искала да го излекува. Но въпреки това й поднесоха Чашата на смъртта.

Видението бе така ясно, че изглеждаше като пророчество. Теа подскочи, сякаш земята под нея се наклони и направи единственото, което й дойде наум в този момент.

— Ти луд ли си? — каза тя ожесточено. — Или си получил топлинен удар?

Ерик отново изглеждаше съкрушен.

„Той е човек, един от тях“, напомни си Теа. Тя вложи още повече сарказъм в гласа си.

— Да, аз съм част от всичко наоколо… Излекувах крака ти с вълшебство, точно така. Освен това се обзалагам, че вярваш и в Дядо Коледа.

Сега той изглеждаше шокиран и неуверен. Виждайки това, Теа реши да нанесе последния си удар.

— Или просто се опитваш да ме сваляш?

— Какво? Не! — каза той. После премигна и се огледа. Пустошта наоколо беше съвсем обикновена — сиво-зелена, изсъхнала и равна. Погледна крака си. Отново премигна, сякаш опитвайки се да се върне в реалността.

— Аз… виж, съжалявам, ако съм те обидил. Не знам какво ми става. — Изведнъж Ерик се усмихна срамежливо: — Може би се държа малко странно, защото се уплаших. Изглежда, не съм толкова смел, колкото си мислех.

През Теа премина вълна на облекчение. „Хвана се — помисли си тя. — Добре, че хората бяха по-глупави и от кокошки.“

— И не съм се опитвал да те свалям. Аз просто… дори не знам името ти.

— Теа Хармън.

— Аз съм Ерик Рос. Нова си тук, нали?

— Да. — „Спри да говориш и си върви“, нареди си тя.

— Ако искаш мога да те разведа наоколо или… искам да кажа, че ще се радвам да те видя отново…

— Не — каза твърдо Теа. Щеше й се да приключи с този едносричен отговор, но се налагаше напълно да избие тази идея от ума му.

— Аз обаче не искам да те виждам повече — каза тя достатъчно грубо, за да няма нужда да добавя каквото и да било.

После се обърна и си тръгна. Какво друго можеше да направи? Със сигурност не можеше повече да разговаря с него. И въпреки че винаги щеше да си блъска главата защо толкова се беше загрижил за онази змия, тя нямаше да може да го попита. Отсега нататък трябваше да стои колкото може по-далече от него.