Ан Райс - Вампирът Лестат

— Но кои са Бащата и Майката? — попитах. Знаех, че когато каза Майката, той не говореше за земята.

— Първите от нас — отвърна той. — Онези, чиито потомци сме всички ние.

Опитах се да проникна в мислите му, да усетя истината в тях, ала той разбра какво правя и разумът му се затвори като цвете привечер.

— Ела с мен — прикани ме той и като тътреше крака, излезе от голямата стая и пое по дълъг коридор, украсен по същия начин, както и залата.

Усетих, че се намираме на още по-древно място, построено преди храма, от който бяхме излезли. Не зная как го разбрах. Хладината, която лъха от стъпалата тук, на острова, я нямаше. В Египет не се усещат такива неща. Друго се усеща. Усещаш в самия въздух да витае присъствието на нещо живо.

Ала докато вървяхме, се появиха и по-осезаеми доказателства за древност. Картините по тези стени бяха по-стари, цветовете — по-избледнели, а тук-там, където цветната мазилка се бе излющила, бяха и повредени. Стилът се промени. Черната коса на фигурките бе по-дълга и по-гъста и като цяло изображенията притежаваха повече красота, повече светлина и сложен рисунък.

Някъде далече вода капеше върху камък. Звукът отекваше напевно из коридора. Сякаш стените бяха заключили живота в тези изящни и нежно изрисувани фигури и магията, която древните религиозни рисувачи бяха влагали отново и отново, притежаваше свое мъничко светещо ядро на силата. Чувах шепота на живота там, където никой не шепнеше. Чувствах великия ход на историята, макар и никой да не го осъзнаваше.

Тъмната фигура до мен се спря, докато оглеждах стените и ми направи ефирен жест да я последвам през една врата. Влязохме в дълга правоъгълна зала, цялата изписана с изкусните йероглифи. Да се намираш в нея бе все едно да си затворен в ръкопис. И видях два старинни египетски саркофага, поставени редом до стената.

Сандъците бяха изработени по формата на мумиите, за които бяха предназначени — издялани и нарисувани изображения на мъртвите с лица от ковано злато и очи от лазурит.

Вдигнах свещта и с големи усилия моят водач отвори капаците им и ги спусна, за да мога да погледна вътре в тях.

На пръв поглед двете фигури, които видях, ми заприличаха на трупове, но когато се приближих, разбрах, че са купчини пепел в човешка форма. Не бе останала никаква тъкан, освен по някой бял зъб тук и парченце кост там.

— Вече никакво количество кръв не може да ги върне обратно — рече моят водач. — Те вече безвъзвратно не могат да бъдат възкресени. Съдовете, по които тече кръвта, ги няма. Онези, които можеха да се надигнат, се надигнаха, и ще минат векове, докато бъдем изцелени, докато стихне болката ни.

Преди той да затвори ковчезите с мумиите, забелязах, че капаците са почернели отвътре от огъня, принесъл в жертва двамата. Ни капка съжаление не изпитах, когато те отново се затвориха.

Той се обърна и отново тръгна към вратата, а аз го последвах със свещта, ала той спря и се огледа назад към изрисуваните ковчези.

— Когато пепелта се разпръсне — рече той — душите им ще бъдат свободни.

— Тогава защо не разпръснеш пепелта? — Мъчех се в гласа ми да не проникне обзелото ме гибелно отчаяние.

— А трябва ли? — попита ме той и спечената плът около очите му се обтегна. — Мислиш ли, че трябва?

— Мен ли питаш! — възкликнах.

Продраният, мъчителен смях отново го разтърси и той ме поведе надолу по коридора към една осветена стая.

Помещението, в което влязохме, се оказа библиотека. Няколко поставени тук-там свещи осветяваха дървени лавици, наредени в ромбовидна форма и отрупани с пергаментови и папирусови свитъци.

Естествено, изпаднах във възторг, защото библиотеката бе нещо понятно за мен. Тя бе единственото човешко място, в което все още се чувствах донякъде разумен като в миналото.

Ала се стреснах, когато видях още един — още един от нас, да седи отстрани на масата за писане, забил поглед в пода.

Този изобщо нямаше коса и въпреки, че целият бе катраненочерен, кожата му бе здрава, като изваяна и лъщеше като намазана с масло. Чертите на лицето му бяха красиви, ръката, отпусната в скута, обгърнат с бяла ленена пола, бе изящно сгъната, всички мускули по голите му гърди бяха добре очертани.

Той се обърна и вдигна поглед към мен. И нещо мигновено премина между нас, нещо по-безмълвно и от безмълвието, както се случва с нас.

— Това е Старейшината — рече по-слабият, който ме бе довел тук. — И ти сам виждаш как той е издържал на огъня. Ала той няма да проговори. Откакто се случи, не е проговорил. Но несъмнено той знае къде са Майката и Бащата и защо е било позволено това да се случи.