Ан Райс - Вампирът Лестат

Старейшината просто отново се загледа напред. Ала на лицето му се изписа любопитно изражение, язвителност и сянка на забавление, и мъничко презрение.

— Още преди да се случи тази беда, Старейшината не ни проговаряше често — заобяснява другият. — Огънят не го промени, не го направи по-отзивчив. Той седи, потънал в мълчание, и все повече заприличва на Майката и Бащата. От време на време чете. Понякога излиза в горния свят. Той Пие Кръвта, той слуша певците. Понякога танцува. Заговаря смъртните по улиците на Александрия, ала на нас не говори. Няма какво да ни каже. Ала той знае… той знае защо това ни сполетя.

— Остави ме с него — помолих.

Обзело ме беше същото чувство, което обзема всички същества в подобно положение — че ще го накарам да проговори, ще изтръгна нещо от него, както никой не е успял. Ала суетата не бе единствената ми подбуда. Той бе онзи същият, който бе дошъл при мен в спалнята у дома, сигурен бях. Той бе онзи, който стоеше на прага ми и ме наблюдаваше.

И бях усетил в погледа му нещо. Наречете го разум, наречете го интерес, наречете го разпознаване на някакво общо познание — но там имаше нещо.

И знаех, че аз нося у себе си възможностите на един по-различен свят, непознат на Бога на дъбравата и дори на този, немощният и раненият до мен, който гледаше Старейшината отчаяно.

Немощният се оттегли, както го бях помолил. Отидох до масата за писане и се вгледах в Старейшината.

— Какво да правя? — попитах на гръцки.

Той рязко вдигна очи към мен и забелязах в чертите му онова, което наричам разум.

— Има ли смисъл да продължа да те разпитвам? — попитах.

Бях подбрал тона си внимателно. В него нямаше ни капка официалност, ни капка почтителност. Говорех му съвсем свойски.

— А какво точно търсиш ти? — попита ме той внезапно и хладно на латински и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. Говореше рязко, предизвикателно.

За мен бе облекчение да мина на латински.

— Чу какво казах на другия — продължих аз все така непринудено.

— Как съм бил сътворен от Бога на дъбравата в Земята на келтите и как ми бе наредено да открия защо боговете са загинали в пламъци.

— Ти не идваш от името на Боговете на дъбравата! — заяви той все така язвително. Не бе вдигнал глава, просто гледаше нагоре и затова погледът му изглеждаше още по-предизвикателен и презрителен.

— И да, и не — отвърнах. — Щом можем да загинем така, аз бих искал да узная защо. Случилото се веднъж може да се случи и втори път. И бих искал да узная дали в действителност сме богове, и ако сме, то какви са задълженията ни към човека. Майката и Бащата действителни същества ли са, или са легенди? Как е започнало всичко това? Бих искал да узная, разбира се.

— Случайно — изрече той.

— Случайно? — наведох се напред. Стори ми се, че ми се е счуло.

— Случайно се започна — отвърна той хладно, заканително, с ясния намек, че въпросът е нелеп. — Преди четири хиляди години се започна по случайност и оттогава всичко е обвито в магии и вярвания.

— Истината ми казваш, нали?

— А защо да не ти я кажа? Защо да те предпазвам от истината? Защо да си правя труда да те лъжа? Та аз дори не зная кой си. И не ме е грижа.

— Тогава ще ми обясниш ли какво значи това, че всичко се е започнало случайно? — настоях.

— Не зная. Мога да ти обясня, а мога и да не ти обясня. За последните няколко мига изговорих повече, отколкото съм продумвал от години. Историята на тази случайност може и да не е по-истинна от митовете, които радват другите. Другите винаги са избирали митовете. Това всъщност искате вие, не е ли така? — гласът му се извиси и той леко се надигна от стола, сякаш ядът в гласа му го подтикваше да се изправи на крака. — История на нашето сътворение, подобна на Битието на евреите, разказите на Омир, дърдоренето на вашите римски поети Овидий и Вергилий, огромно и лъщящо тресавище от символи, от които се предполага, че е произлязъл самият живот — беше се изправил и направо крещеше, по черното му чело се издуваха вени, ръката му бе свита в юмрук върху писалището. — Точно такива приказки са изписани по документите в тези стаи, частици от тях изникват в химните и песнопенията. Искаш ли да я чуеш? И тя е също толкова вярна, колкото и всичко останало.

— Разкажи ми каквото желаеш — отвърнах. Опитвах се да запазя спокойствие. От мощния му глас ме боляха ушите, и чух как нещо се раздвижи из близките стаи. Други създания, същите като онази изсъхнала люспа, която ме бе довела тук, дебнеха наоколо. — И можеш да започнеш с признанието си защо дойде в моите покои тук, в Александрия — продължих хапливо. — Защото ти ме доведе тук. Защо го направи? За да роптаеш срещу мен? За да ме ругаеш, че питам как се е започнало?