Ан Райс - Вампирът Лестат

Но в Александрия ме обзе странно чувство. Аз знаех, че боговете са там. Знаех, че те насочват стъпките ми, когато обикалям из улиците с публични домове и свърталища на крадци, местата, където хората отиваха да погубят душите си.

Нощем лежах в леглото си в малката си римска къща и зовях боговете, борех се с лудостта си. Чудех се също като теб над мощта и силата, и съсипващите чувства, които ме изпълваха сега. И една нощ, току пред зори, когато една-единствена лампа светеше зад прозрачните воали на балдахина над леглото ми, аз извърнах очи към далечния вход към градината и видях там да стои неподвижна черна фигура.

За миг тази фигура ми приличаше на сън, защото от нея не лъхаше на нищо, тя като че не дишаше и не издаваше ни звук. И тогава разбрах, че е един от боговете, ала тя изчезна, а аз седях и се взирах подире й и се опитвах да си спомня какво съм видял: черно, голо създание с плешива глава и червени пронизващи очи, създание, което изглеждаше изгубено в собствената си неподвижност, странно свенливо, което напрегна сили да избяга едва в последния момент, преди да го открият.

Следващата нощ, докато бродех по сокаците, чух глас, който ме призоваваше, ала беше по-нечленоразделен от онзи, който бе излязъл от дървото. Той ми разкри, само че вратата е наблизо. И най-сетне дойде онзи застинал и безмълвен миг, когато застанах пред нея. Отвори ми я бог. Бог ме бе призовавал.

Бях уплашен, докато слизах по неизбежните стълби, сякаш се спусках надолу по стръмен тунел. Запалих свещта, която бях донесъл със себе си, и видях, че влизам в подземен храм, по-стар от града Александрия, светилище, построено може би още по времето на древните фараони. Стените му бяха изрисувани в мънички цветни картинки, изобразяващи живота в древния Египет.

А после видях и надписа, величественият картинен надпис с неговите миниатюрни мумии, птици, ръце, които се прегръщат без тела и увиващи се змии.

Продължих и навлязох в огромна зала с квадратни колони и сводести тавани. Същите картини покриваха всяка педя от камъка тук.

И тогава с ъгъла на окото си съзрях нещо, което отпърво ми заприлича на статуя — черна фигура, застанала до една колона и подпряла се с една ръка на камъка. Ала знаех, че това не е статуя. Никой египетски бог, изваян от диорит, никога не е стоял в подобна поза, нито пък е носил пола от истински лен около слабините си.

Обърнах се бавно, като събирах смелост за гледката, която щеше да се разкрие пред очите ми в пълнота — и видях същата изгорена плът, същата буйна коса, макар и черна, същите жълти очи. Устните се бяха съсухрили около зъбите и венците, а дъхът излизаше мъчително от гърлото му.

— Как и кога дойде? — попита създанието на гръцки.

Видях себе си през неговите очи — лъчезарен и силен, дори и сините ми очи бяха една малка мистерия, видях римските си дрехи, ленената туника, прихваната на раменете със златни токи, червеното наметало. С дългата си руса коса сигурно изглеждах като скиталец от северните гори, цивилизован само на повърхността, и може би това вече бе истина.

Но онзи, който ме тревожеше, бе той. И аз го огледах отново, по-подробно — набръчканата плът, прогорена до ребрата му, залепнала за ключицата и за стърчащите от хълбоците му кости. То, това създание, не бе гладно. Наскоро бе пило човешка кръв. Ала агонията лъхаше от него като горещина, сякаш огънят продължаваше да го изпича отвътре, сякаш той самият бе затворен в себе си ад.

— Как успя да избегнеш изгарянето? — попита той. — Какво те спаси? Отговори!

— Нищо не ме е спасило — отвърнах и аз на гръцки.

Тръгнах към него, той се дръпна подплашено от свещта и аз я изместих встрани. Приживе той е бил слаб и широкоплещест като старите фараони, а дългата му черна коса бе право подстригана на челото в онази старинна прическа.

— Когато се е случило, аз още не съм бил сътворен — обясних. — Бях създаден след това от бога на свещената дъбрава в Галия.

— Ах, значи той е бил невредим, онзи, който те е сътворил.

— Не, бе изгорен също като теб, ала имаше достатъчно сили. Той вливаше и изпиваше кръвта ми отново и отново.

Той рече: „Върви в Египет и разбери защо се е случило това.“

Каза, че горските богове са избухнали в пламъци — едни в съня си, а други будни. Каза, че се е случило из целия север.

— Да… — той кимна и се разсмя със сух, продран смях, разтърсил цялото му тяло. — И само древните са имали достатъчно сили да оцелеят, да наследят агонията, която единствено безсмъртието може да поддържа. И тъй, ние страдаме. Ала си бил сътворен ти. Ти си се появил. И ти ще сътвориш още. Ала справедливо ли е да бъдат сътворявани и още? Дали Бащата и Майката биха позволили това да се случи с нас, ако не му бе дошло времето?