Ан Райс - Вампирът Лестат

Всичко това научих, всичко това разбрах. Но онова, на което ме научиха през тези часове бе същото, което научаваме в мига, когато Пием от Кръвта — че вече не съм смъртен човек, че съм се преобразил от всичко онова, което ми бе познато, в същество толкова могъщо, че тези стародавни учения едва можеха да го обуздаят или обяснят, че моята орис, както казваше Маел, бе отвъд всякакво познание, в което някой, смъртен или безсмъртен, би могъл да ме просвети.

Най-сетне богът ме подготви да изляза от дървото. Този път бе изпил толкова кръв от мен, че едва успях да се изправя. Бях вейка. Ридаех от жажда, виждах кръв, подушвах кръв, и ми идеше да го нападна, да го хвана и да го пресуша, ако имах силите. Ала силата, разбира се, бе у него.

— Ти си опразнен, какъвто винаги ще бъдеш, щом дойде празникът — рече той. — За да можеш да се напиеш до насита с жертвената кръв. Ала запомни какво ти казах. След като се възцариш, трябва да намериш начин да избягаш. Що се отнася до мен, опитай се да ме спасиш. Кажи им, че аз трябва да бъда пазен, редом с теб. Ала, както изглежда, времето ми изтича.

— Защо, как така? — попитах.

— Ще видиш. Тук трябва да има само един бог, един добър бог. Ако можех да сляза с теб в Египет, щях да мога да пия от кръвта на древните, и тя можеше да ме изцели. Но инак изцелението ми би отнело стотици години. И не бива това време да ми се дава. Ала запомни — върви в Египет. Направи всичко, както ти казах.

И той ме обърна и ме побутна към стълбите. Факлата пламтеше, захвърлена в ъгъла, и докато се изкачвах нагоре към вратата, мирисът на кръвта на очакващите ме друиди нахлу в ноздрите ми, и едва не се разридах.

— Те ще ти дадат цялата кръв, която можеш да поемеш — изрече той зад гърба ми. — Предай се в техните ръце.

Можеш да си представиш как изглеждах, когато излязох от дъба.

Друидите чакаха да почукам на вратата и аз произнесох с беззвучния си глас:

Отворете. Богът е.

Човешката ми смърт отдавна бе приключила. Бях ненаситно изгладнял, а лицето ми изглеждаше като оживял череп. Несъмнено очите ми изскачаха от орбитите, а зъбите ми бяха оголени. Бялата одежда висеше на мен като върху скелет. Никакво по-ясно доказателство за моята божественост не би могло да се даде на друидите, обзети от страхопочитание, когато излязох от дървото.

Ала аз виждах не само лицата им, аз прониквах в душите им. Виждах облекчението на Маел, че богът вътре не е бил твърде немощен, за да ме сътвори, виждах как се затвърждава вярата му във всичко онова, в което вярваше.

Пред очите ми се разкриха и другите велики достъпни ни видения — великите духовни дълбини на всеки човек, погребани дълбоко в тигела на жарка плът и кръв.

Жаждата ми бе истинско терзание. Събрах всичките си нови сили и рекох:

— Заведете ме при олтарите. Празникът Сауин започва.

Друидите нададоха смразяващи викове. Те виеха в гората, и далече от свещената дъбрава изригна оглушителния рев на тълпите, очаквали този вой.

Шествахме с бърза крачка към поляната и все повече и повече от облечените в бели одежди жреци излизаха да ни приветстват, и ме приветстваха с химни, и ме замеряха от всички страни със свежи благоуханни цветя, а аз тъпчех цветовете им.

Няма нужда да ти обяснявам как ми изглеждаше светът, гледан през новите ми очи, как виждах всяка отсянка и повърхност под тънкия воал на мрака, как връхлитаха в ушите ми тези химни и славослови.

Марий човекът се бе разпаднал вътре в това ново създание. Тръби ревнаха откъм поляната, щом се изкачих по стъпалата до каменния олтар и огледах събралите се хилядни тълпи — морето от обърнати в очакване лица, грамадните изплетени от клони фигури и обречените жертви, които все още се мятаха и виеха вътре в тях.

Огромен сребърен казан, пълен с вода, стоеше пред олтара, и щом жреците запяха, поведоха към този казан верига от пленници с ръце, завързани зад гърба.

Гласовете около мен пееха в съзвучие, жреците кичеха с цветя косите ми, раменете ми, нареждаха ги в краката ми.

— Прекрасни, могъщи боже на горите и полята, изпий сега жертвите, които ти принасяме, та изнемощелите ти членове да се налеят с живот и земята да се обнови, та да ни простиш за съсичането на зърното, каквото е жътвата, та да благословиш семето, що засяваме.

И видях пред мен избраните за мои жертви — трима яки мъже, вързани също като другите, ала чисти и също облечени в бели одежди, с цветя по раменете и в косите. Бяха младежи, красиви и невинни, и обзети от страхопочитание в очакване на божията воля.