Ан Райс - Вампирът Лестат

Чудовището затвори очи. Стоеше неподвижно, лекото му тяло трепереше несдържано, сякаш бе направено от черна хартия, и внезапно, неволно, пред очите ми се изля порой от страшни картини — как тези горски богове избухват в пламъци. Чух писъците им. Моят разсъдлив ум на римлянин им устояваше, опитваше се да ги запамети, да ги побере, да не им се поддава, ала техният създател, това чудовище, бе търпеливо и образите продължаваха да ме заливат. Видях страна, която би могла да бъде единствено Египет — всичко изглеждаше попарено от жегата и пожълтяло, пясъкът засипваше всичко, прашеше го и му придаваше еднакъв цвят, и видях още стълбища, водещи надолу в земята, и още светилища…

— Открий ги — изрече той. — Открий защо и как ни сполетя това. Погрижи се нивга повече да не ни сполети. Приложи уменията си по улиците на Александрия, за да откриеш древните. Моли се древните все още да ги има, както ме има мен.

Бях толкова потресен, че не можех да отговоря, твърде смирен пред тази мистерия. И може би за миг дори приех тази орис, приех я напълно, ала не съм сигурен.

— Зная — рече той. — От мен не можеш да имаш тайни. Ти не желаеш да станеш Бог на дъбравата и търсиш изход за бягство. Но виждаш ли, тази беда може да те изнамери, където и да си, освен ако не откриеш причината й и как да я предотвратиш. Затуй знам, че ще заминеш за Египет, инак и ти, в утробата на нощта, или в утробата на черната земя можеш да бъдеш изпепелен против естеството от това слънце.

Той пристъпи към мен — тътреше крака по каменния под.

— Помни ми думата, трябва да избягаш още тази нощ. Аз ще кажа на поклонниците, че трябва да слезеш в Египет за спасението на всички ни, но на тях ще им бъде омразно да се разделят с новия си, здрав и силен бог. Ала ти трябва да заминеш. И след празника не бива да им се оставяш да те затворят в дъба. Трябва бързо да заминеш. И преди изгрев-слънце се зарови в Майката земя, за да избягаш от лъчите. Тя ще те пази. Ела сега при мен. Ще ти дам Кръвта. И се моли все още да съм способен да ти предам древната си сила. Ще бъде бавно, и дълго. Ще вземам и ще давам, ще вземам и ще давам, ала съм длъжен да го сторя, а ти си длъжен да станеш бог, и си длъжен да сториш точно каквото ти казах.

И без да чака моето съгласие, внезапно той скочи върху мен, черните му пръсти се вкопчиха в мен и факлата изпадна от ръцете ми. Паднах назад, върху стълбите, ала той вече бе забил зъби в гърлото ми.

Знаеш какво се случи, знаеш какво е чувството, когато ти изсмукват кръвта и изпадаш в несвяст. В тези мигове видях гробниците и храмовете на Египет. Видях две сияйни фигури, седящи една до друга като на трон. Видях и чух други гласове, които ми говореха на други езици. А под всичко това звучеше една и съща заповед: Служи на Майката, вземи принесената в жертва кръв, властвай над вярата, вечната вяра на дъбравата.

Борех се, както човек се бори насън, неспособен да извикам, неспособен да избягам. И когато осъзнах, че вече съм свободен, не съм прикован на пода, отново видях бога, пак тъй черен като преди, ала този път — силен, сякаш огънят едва го бе опърлил и той бе възобновил пълната си сила. Лицето му бе добило очертания и дори красота, чертите му бяха добре оформени под напукания изгорял кожен калъф — неговата собствена кожа. Около жълтите очи се бяха появили естествените гънки на плътта, които ги превръщаха в прозорци на душата. Но той бе все тъй сакат и се измъчваше, почти неспособен да помръдне.

— Стани, Марий — рече той. — Ти имаш жажда, и ще ти дам да пиеш. Стани и ела при мен.

И знаеш какъв екстаз ме разтърси, когато неговата кръв се вля в мен, когато потече по всяка вена, по всеки член. Ала ужасното махало едва се бе люшнало.

Часове изминаха в дъба, докато той ми изпиваше кръвта и ми я връщаше отново и отново. Пресъхнал, лежах на пода и ридаех. Съсухрях се също като него. И той отново ми даваше да пия от кръвта, и аз се надигах, обезумял от прекрасно чувство, само за да ми я отнеме той отново.

С всяка размяна идваха и уроците: че съм безсмъртен, че могат да ме убият само слънцето и огънят, че денем ще спя в земята, че нивга няма да позная болест или естествена смърт. Че душата ми никога няма да се пресели от моето тяло в друго, че съм слуга на Майката и че луната ще ми дава сили.

Че ще заяквам от кръвта на злодеите и дори на невинните, принесени в жертва на Майката, че между жертвоприношенията трябва да гладувам, за да изсъхне и да се опразни тялото ми като мъртвата пшеница в полята зиме, само за да се изпълни с жертвената кръв и отново да стане здраво и прекрасно като новоизбуялите растения напролет.