Ан Райс - Вампирът Лестат

Тръбите ревяха оглушително. Ревът не секваше.

— Нека жертвоприношенията започнат — изрекох аз и ми доведоха първият младеж, и аз за пръв път се приготвих да отпия от тази действително божествена чаша — човешкият живот, и когато поех в ръце топлата плът на жертвата и кръвта бе готова да нахлуе в разтворената ми уста, видях как запалиха огньовете под извисяващите се великани от върбови клони, видях как натиснаха главите на първите двама пленници и ги потопиха във водата в сребърния казан.

Смърт от огън, смърт от вода, смърт от пронизващите зъби на изгладнелия бог.

Докато траеше вековният екстаз, химните не спираха: „Боже на намаляващата и растящата луна, боже на горите и полята, ти, самото въплъщение на смъртта в свойта жажда, вземи сила от кръвта на жертвите, вземи красота, та Великата майка да те приеме!“

Колко ли време продължи това? Цяла вечност. Пламъците на върбовите великани, писъците на жертвите, дългото шествие на удавниците. Аз пиех ли пиех, не само от тримата избрани за мен, но и от десетина други, преди да ги върнат при казана или да бъдат натикани в горящите великани. Жреците отрязваха главите на мъртвите с големи кървави ножове и ги подреждаха в пирамиди от двете страни на олтара, а телата ги отнасяха.

Накъдето и да се обърнех, виждах потни лица в екстаз, накъдето и да се обърнех, чувах викове и химни. Ала най-сетне безумието започна да утихва. От великаните бе останала тлееща камара, върху която мъже изливаха катран и хвърляха съчки.

Дошло бе времето да съдя, човеците да се изправят пред мен и да говорят за отмъщението си спрямо други, а аз да се взирам с новите си очи в душите им. Ломотех. Бях се опил с кръв, ала такава сила ме изпълваше, че можех да прескоча поляната и да потъна вдън гората. Можех да разперя невидими криле — или поне тъй ми се струваше.

Ала се подчиних на свойта орис, както би я нарекъл Маел. За един решавах, че е прав, за друг — че е в грешка, за един — че е невинен, за друг — че заслужава смърт.

Не зная колко продължи това, защото тялото ми вече не измерваше времето с умора. Ала най-сетне всичко свърши и разбрах, че бе дошъл мигът да действам.

Трябваше някак да изпълня заповедта на стария бог — да избегна дъбовия затвор. И разполагах с безценно малко време, за да го сторя — до пукването на зората оставаше не повече от час.

Що се отнася до това какво ми предстоеше в Египет, все още не бях взел решение. Ала знаех, че ако се оставя друидите да ме затворят пак в свещеното дърво, щях да гладувам там чак до малкото жертвоприношение на следващото пълнолуние. И всичките ми нощи дотогава ще са изпълнени с жажда и терзания, и онова, което древният бе нарекъл сънищата на бога, чрез които щях да науча тайните на дървото и на никнещата трева, и на безмълвната Майка.

Ала тези тайни не бяха за мен.

Друидите ме наобиколиха и отново поехме към свещеното дърво, химните утихнаха в литании, които ми нареждаха да остана в дъба, да освещавам гората, да бъда неин пазител и дружески да говоря чрез дъба на онези жреци, които от време на време ще идват да ме моля за съвет. Спрях се, преди да сме стигнали до дъба. Огромна клада пламтеше сред дъбравата и хвърляше призрачна светлина върху издялани лица и куповете човешки черепи. Останалите жреци стояха и чакаха. Поток от ужас се втурна в тялото ми с цялата нова сила, която подобни чувства имат за нас.

Заговорих припряно. С властен глас им наредих, че искам всички те да напуснат дъбравата. Че аз сам трябва да се затворя в дъба призори заедно със стария бог. Ала виждах, че не им въздействаше. Взираха се хладно в мен и се споглеждаха, а очите им бяха плитки като стъкълца.

— Маел! — възкликнах. — Постъпи така, както ти заповядвам! Нареди на тези жреци да напуснат дъбравата.

Внезапно, без ни най-малко предупреждение, половината от събралите се втурнаха към дървото, а другите ме хванаха за ръцете.

Виках на Маел, повел обсадата на дървото, да спре. Мъчех се да се изтръгна, ала дванайсетина жреци стискаха ръцете и краката ми.

Ако само осъзнавах размера на силата си, лесно щях да се освободя. Ала аз не я познавах. Все още бях замаян от празненството и твърде ужасен от онова, което знаех, че ми предстои. Докато се борех да освободя ръцете си и дори ритах онези, които се мъчеха да ме удържат, старият бог, гол и черен, бе изнесен от дървото и хвърлен в огъня.

Мярнах го само за частица от мига и съзрях единствено примирение. Той ни веднъж не вдигна ръце, за да се противи. Очите му бяха затворени и той не ме погледна, никого и нищо не погледна, и в този миг си спомних какво ми разказа той за мъките си, и заплаках.