Ан Райс - Вампирът Лестат

— Техният пазител — отвърна той. — Онзи, който не издържал вече, който твърде дълго изпълнявал тази тежка задача, който не можел да убеди никой друг да поеме бремето, и най-сетне, ридаещ и разтреперан, ги изнесъл сред пустинните пясъци и ги оставил там като две статуи.

— И моята орис е свързана с това — измърморих.

— Да. Ала, виждаш ли, аз мисля, че той, техният пазител, вече не е вярвал в това. За него то е било само стара легенда. В края на краищата, на тях са им се кланяли, както ти казах — кланяли сме се така, както смъртните се кланят на нас, и никой не смеел да им навреди. Никой не поднасял факла към тях, за да разбере дали това причинява болка и на всички нас. Не. Той не вярвал. Оставил ги сред пустинята и следващата нощ, когато отворил очи в ковчега си и видял, че се е превърнал в нещо изпепелено и неузнаваемо, той запищял и пищял до безкрай.

— А ти си ги отнесъл отново под земята.

— Да.

— И те са почернели като теб…

— Не — тръсна той глава. — Потъмнели са като златен бронз, като месо, което се върти на шиш. Не повече. И са прекрасни като преди, сякаш красотата е станала част от тяхното наследство, красотата е неделима част от онова, което са орисани да бъдат. Те се взират напред, както винаги, ала вече не скланят глави един към друг, вече не напяват в ритъма на тайните си разговори, вече не ни позволяват да пием от тяхната кръв. И не приемат жертвите, които им се принасят — само от време на време, и единствено в самота. Никой не знае кога те ще пият и кога — не.

Тръснах глава. Закрачих напред-назад, свел очи, свещта трепкаше в ръката ми и не знаех какво да кажа в отговор на всичко това. Имах нужда от време, за да поразмишлявам върху него.

Той ми посочи да седна на стола от другата страна на масата, и без да мисля, аз седнах.

— Но не е ли било писано да стане, римлянино? — попита той. — Не им ли е било писано да срещнат смъртта си сред пясъците, безмълвни, неподвижни, като статуи, захвърлени, след като войските на завоевателя са оплячкосали града, и не ни ли е било писано и на нас да умрем? Виж Египет. Какво е Египет, пак те питам, освен житница на Рим? Не им ли е било писано те да изгарят сред пясъците ден след ден, докато всички ние сме изгаряли като звезди по целия свят?

— Къде са те? — попитах.

— Защо ти е да знаеш? — надсмя ми се той. — Защо да ти издавам тайната? Те не могат да бъдат насечени на парчета — твърде силни са, ножът едва ще прониже кожата им. Ала раниш ли ги — раняваш нас. Изгориш ли ги — изгаряш нас. А каквото и да ни накараш да почувстваме, те чувстват едва частица от него, защото възрастта им ги предпазва. Ала за да ни унищожиш до крак, трябва просто да им навредиш! Кръвта, от която те сякаш дори нямат нужда! Може би и мислите им са свързани с нашите. Може би обзелата ни мъка, нещастието, ужасът от съдбата на света идват от техните мисли, докато те сънуват, заключени в покоите си! Не. Не мога да ти кажа къде се намират те, нали? Докато не реша със сигурност, че вече нищо не ме засяга, че вече е време да измрем.

— Къде са те? — повторих.

— Защо пък да не ги потопя в морските дълбини? — попита той.

— До времето, когато самата земя ще ги издигне към слънцето на гребена на огромна вълна?

Не му отговорих. Наблюдавах го и се дивях на неговите вълнения, разбирах ги, ала в същото време те ми вдъхваха страхопочитание.

— Защо не ги погреба в земните недра, в най-мрачните дълбини, където не прониква ни звук от живота, и не ги оставя да лежат там в тишината, без значение какво мислят и чувстват?

Какво ли можех да му отговоря? Гледах го. Чаках, докато се поуспокои. Той ме погледна и лицето му стана кротко, почти доверчиво.

— Разкажи ми как те са станали Майката и Бащата.

— Защо? — попита той.

— Много добре знаеш защо, да му се не види. Аз искам да го узная! Защо дойде в спалнята ми, ако не си възнамерявал да ми разкажеш? — Попитах отново.

— И като съм дошъл, та какво? — попита той с горчивина. — И като съм поискал с очите си да видя римлянина, та какво? Ние ще умрем, и ти ще умреш с нас. Е, исках да видя нашата магия в ново тяло. Та кой ни се кланя сега, в края на краищата? Русокосите воини в северните гори? Стари престари египтяни в тайни крипти под пясъците? Ние не живеем в храмовете на Гърция и Рим.

И никога не сме живели. И въпреки това те почитат нашия мит, единствения мит, те призовават имената на Майката и на Бащата…

— Пет пари не давам — срязах го. — И ти го знаеш. Ние с тебе си приличаме. Аз няма да се върна в северните гори, за да създам раса от богове за онзи народ! Ала съм дошъл тук, за да узная, и ти трябва да ми разкажеш.