Ан Райс - Вампирът Лестат

Реших да стана, ако от това тя щеше да се почувства по-добре, но когато се опитах, не можах. Мисълта за това, че тя умира, бе непоносима. Крачех много из стаята си, ядях донесената ми храна, но все още не отивах при нея.

Ала в края на месеца дойдоха посетители, за да ме измъкнат навън.

Майка ми влезе и каза, че трябва да приема търговците от селото, които искали да ме почетат, задето съм убил вълците.

— О, да вървят по дяволите — отвърнах.

— Не, трябва да слезеш долу — настоя тя. — Те ти носят дарове. А сега изпълни своя дълг.

Мразех всичко това.

Когато стигнах в залата, открих там богатите дюкянджии — всички мъже познавах добре и всичките се бяха пременили за случая.

Но сред тях имаше един поразителен младеж, когото не познах веднага.

Той беше може би мой връстник и доста висок и когато погледите ни се срещаха, си спомних кой е той. Никола дьо Ланфан, когото бяха пратили да учи в Париж, най-големият син на манифактуриста.

Сега той бе същинско видение.

Облечен в разкошно палто от брокат в розово и златно, той бе обут в пантофи със златни токове, а по яката му се стелеха пластове от италианска дантела. Само косата му си беше предишната, тъмна и много къдрава, и кой знае защо изглеждаше момчешки, въпреки че беше вързана с изящна копринена панделка.

Всичко това беше парижка мода — от онази, която минаваше възможно най-бързо през местната поща.

А аз го посрещах в оръфана вълна, протрити кожени ботуши и пожълтяла дантела, кърпена седемнайсет пъти.

Поклонихме се взаимно, тъй като той очевидно беше говорителят на селото, и после той освободи от скромния му калъф от черен шевиот великолепно наметало от червено кадифе, подплатено с кожи. Разкошно нещо. Очите му със сигурност блестяха, когато ме погледна. Можеше да си помислите, че гледа суверен.

— Мосю, умоляваме ви да приемете това — каза той много искрено. — Най-фините кожи от вълците бяха използвани за подплатата, и решихме, че добре ще ви дойде за зимата това подплатено с кожи наметало, когато излизате на лов.

— И тези също, мосю — додаде баща му и извади прекрасно ушит чифт подплатени с кожи ботуши от черен велур. — За лова, мосю.

Бях леко слисан. Те ми поднасяха тези жестове най-любезно, тези мъже, които притежаваха богатство, за каквото аз само мечтаех, и ме почитаха като аристократ.

Взех наметалото и ботушите. Благодарих им по-прочувствено, отколкото някога бях благодарил на някого.

И чух как брат ми Огюстен каза зад гърба ми:

— Сега той ще стане направо невъзможен!

Усетих, че лицето ми се изчервява. Бе възмутително, че го каза в присъствието на тези мъже, но когато погледнах Никола дьо Ланфан, видях на лицето му най-предано изражение.

— И аз също съм невъзможен, мосю — прошепна ми той, когато го целунах на раздяла. — Някой ден ще ми позволите ли да дойда и да поговорим, и да ми разкажете как сте ги убили всичките? Само невъзможните могат да сторят невъзможното.

Никой от търговците никога не ми бе говорил така. За миг пак станахме момчета. И аз се разсмях гласно. Баща му се обезпокои. Брат ми спря да шепне, но Никола дьо Ланфан продължаваше да се усмихва с парижко хладнокръвие.

Щом те си тръгнаха, аз отнесох червеното кадифено наметало и велурените ботуши в стаята на майка ми.

Тя четеше, както винаги, докато много лениво си решеше косата. На слабата слънчева светлина, която влизаше през прозореца, аз за първи път забелязах сиви нишки в косите й. Казах й какво бе казал Никола дьо Ланфан.

— Защо той да е невъзможен? — попитах я. — Той го каза с чувство, сякаш означаваше нещо?

Тя се засмя.

— Значи нещо, и още как — рече тя. — Той е в немилост — за миг тя вдигна очи от книгата си и ме погледна. — Знаеш, че цял живот са го обучавали да бъде малка имитация на аристократ. Е, по време на първия си семестър като студент по право в Париж той, от всички възможни неща, се влюбил до полуда в цигулката. Като че чул италиански виртуоз, един от онези гении от Падуа, който е толкова велик, че хората разправят, че бил продал душата си на дявола. Е, Никола начаса зарязал всичко, за да взема уроци от Волфганг Моцарт. Продал си учебниците. Нищо не правел, само свирел ли свирел и накрая се провалил на изпитите. Той иска да стане музикант. Представяш ли си?

— И баща му не се побира в кожата си?

— Точно така. Дори потрошил инструмента, а ти знаеш какво означава скъпа стока за добрия манифактурист.

Усмихнах се.

— И значи сега Никола няма цигулка?