Ан Райс - Вампирът Лестат

Никола ме оглеждаше.

— Когато майка ви дойде да ви отведе, тя каза, че всичко това е било невежество и жестокост. Много бе сърдита на свещеника затова, че ни е разказвал старите предания.

Кимнах.

Последният ужас — да чуя, че те всички са умрели напразно, тези отдавна забравени хора от нашето собствено село, че са били невинни. „Жертви на суеверията — беше казала тя. — Истински вещици не са съществували.“ Нищо чудно, че аз бях пищял до безкрай.

— Но майка ми — каза Никола — разказваше друга история — че вещиците са били в съюз с дявола, че са поразявали посевите и преобразени като вълци са убивали овцете и децата…

— И няма ли светът да стане по-добър, ако вече никога никого не изгарят в името на Бога? — попитах. — Ако вече няма вяра в Бога, която да кара хората да си причиняват това един на друг? Каква е опасността в един светски свят, където подобни ужаси не се случват?

Той се наведе напред с палава бръчица на челото.

— Вълците не са ви ранили в планината, нали? — попита той игриво. — Не сте станали върколак, нали, мосю, без знанието на всички нас? — той погали поръбения с кожа край на кадифеното наметало, което още носех на раменете си. — Спомнете си какво казваше добрият отец — че в онези времена са изгорили доста много върколаци. Били са редовна заплаха.

Засмях се.

— Ако се превърна във вълк — казах, — ето какво мога да ви кажа. Няма да се мотая тук да трепя децата. Ще се махна от това селце, от тази мизерна пъклена дупка, където още плашат малки момченца с разкази за изгорени вещици. Ще хвана пътя за Париж и няма да се спра, докато не видя бастионите му.

— И ще откриете, че Париж е мизерна пъклена дупка — каза той, — където трошат кокалите на крадците на колелото за забавление на просташките тълпи на Плас дьо Грев.

— Не — отрекох. — Аз ще видя великолепен град, където великите идеи се раждат в умовете на народа, идеи, които тръгват напред, за да осветят тъмните ъгълчета на света.

— Ах, вие сте мечтател — каза той, ала беше възхитен. Когато се усмихнеше, бе повече от красив.

— И ще се запозная с хора като вас — продължих. — Хора, които имат мисли в главите и чевръсти езици, с които да ги огласяват, и ще седим по кафенетата, и ще пием заедно, и ще изпадаме в яростни словесни сблъсъци помежду си, и ще говорим до края на живота си, завладени от божествена възбуда.

Той посегна, обгърна врата ми с ръка и ме целуна. Едва не обърнахме масата, бяхме така блажено пияни.

— Моят господар, убиецът на вълци — прошепна той.

Когато донесоха третата бутилка вино, аз заразказвах за живота си както никога досега — какво е всеки ден да яздя в планините, да стигна толкова далеч, че да не виждам вече кулите на бащиния ми замък, да яздя над орната земя към мястото, където гората приличаше на обитавана от призраци.

Думите се заизливаха от мен, както се изливаха от него, и скоро вече разговаряхме за хиляда неща, които бяхме почувствали в сърцата си, разновидности на тайната самотност, и думите като че бяха важни думи, също както при онези редки разговори с майка ми. И когато започнахме да описваме нашите копнежи и недоволства, си казвахме нещата много прочувствено, като „Да, да“ и „Точно така“, и „Напълно наясно съм какво ми казваш“, и „Да, да, разбира се, усетил си, че не можеш да понасяш това“, и тъй нататък.

Още една бутилка и нови дърва в огъня. И аз замолих Никола да ми посвири на цигулката си. Той веднага хукна към тях да я донесе.

Вече беше късен следобед. Слънцето се бе спуснало и грееше през прозореца и огънят бе много жарък, бяхме много пияни. Така и не поръчахме храна. И мисля, че по-щастлив не съм бил през живота си. Лежах на грапавия сламеник на малкото легло с ръце под главата и го гледах как вади инструмента.

Той сложи цигулката на рамото си и започна да подръпва струните и да върти ключовете.

После вдигна лъка и го прокара рязко по струните, за да извлече първата нота.

Седнах и се облегнах на облицованата с ламперия стена и се взрях в него, защото не можех да повярвам в звуците, които чувах.

Той се втурна в песента. Изтръгваше нотите от цигулката, и всяка нота бе прозрачна и пулсираше. Очите му бяха затворени, устата — леко изкривена, долната му устна бе отпусната настрани и онова, което порази сърцето ми почти толкова, колкото и самата песен, бе начинът, по който сякаш се потапяше в музиката с цялото си тяло, за да притисне душата си като ухо до инструмента.

Никога не бях чувал подобна музика — нейната суровост, сила, забързаните сияйни потоци от ноти, които се изливаха от струните, докато той свиреше в унес. Той свиреше Моцарт и музиката притежаваше цялото веселие, бързина и чистата прелест на всичко, написано от Моцарт.