Ан Райс - Вампирът Лестат

— Има цигулка. Той незабавно избяга в Клермон и си продаде часовника, за да си купи нова. Да, той си е невъзможен, а най-лошото от всичко е, че свири доста добре.

— Ти си го чувала?

Тя разбираше от добра музика. Бе израснала с нея в Неапол. А всичко, което бях слушал аз, бяха църковният хор и свирачите по панаирите.

— Чух го в неделя, когато отидох на литургия — рече тя. — Той свиреше в спалнята на горния етаж над дюкяна. Всеки можеше да го чуе и баща му го заплашваше, че ще му счупи ръцете.

Тази жестокост ме накара да ахна. Бях напълно омагьосан! Мисля, че вече го обичах заради това, че се занимава с това, което иска.

— Разбира се, никога нищо няма да излезе от него — продължи тя.

— Но защо?

— Много е стар. Не можеш да се заловиш с цигулката на двайсет години. Но какво ли знам аз? Той свири вълшебно по свой собствен начин. И може би ще успее да продаде душата си на дявола.

Разсмях се малко нервно. Това звучеше трагично.

— Но защо не слезеш в селото и не се сприятелиш с него? — предложи тя.

— Защо, по дяволите, трябва да го правя? — попитах.

— Лестат, моля ти се! На братята ти ще им е много неприятно. А старият търговец ще се побърка от радост. Синът му — и синът на маркиза.

— Това не са достатъчно основателни причини.

— Той е бил в Париж — каза тя и се взря продължително в мен. После се върна към книгата си, като от време на време лениво разресваше коси.

Гледах я как чете и ми беше чоглаво. Исках да я попитам как е, дали този ден кашлицата й е много тежка. Но не можех да повдигна темата пред нея.

— Слез долу и поговори с него, Лестат — рече тя, без да ме погледне повече.

Отне ми седмица, докато се реша да потърся Никола дьо Ланфан.

Сложих си подплатеното с кожи червено кадифено наметало и подплатените с кожи велурени ботуши и тръгнах по лъкатушната главна улица на селото към кръчмата.

Бащиният дюкян на Никола се намираше точно срещу кръчмата, но нито видях, нито чух Никола.

Нямах пари за повече от една чаша вино и не бях сигурен какво точно да предприема, когато кръчмарят излезе, поклони ми се и сложи пред мен бутилка от най-доброто си отлежало вино.

Разбира се, тези хора винаги се бяха отнасяли към мен като към сина на господаря. Но сега виждах, че всичко се е променило заради вълците, и странно, от това се почувствах още по-самотен, отколкото обикновено.

Ала щом си налях първата чаша, Никола се появи — ярък цветен проблясък в отворената врата.

Не беше толкова пременен като предния път, слава Богу, ала все пак всичко около него лъхаше на богатство. Коприна, кадифе и чисто нова кожа.

Но беше зачервен, все едно е тичал, а косата му беше разбъркана от вятъра, очите — изпълнени с възбуда. Той ми се поклони, изчака да го поканя да седне и ме попита:

— Какво беше, мосю, да убиете вълците? — сгъна ръце върху масата и се вторачи в мен.

— Защо не ми разкажете вие какво е в Париж, мосю? — отвърнах и веднага се усетих, че е прозвучало подигравателно и грубо. — Извинете — додадох начаса. — Наистина бих искал да знам. В университета ли учихте? Наистина ли сте учили при Моцарт? С какво се занимават хората в Париж? За какво говорят? Какво мислят?

При тази канонада от въпроси той се засмя тихичко. И аз трябваше да се засмея. Махнах да донесат още една чаша и бутнах бутилката към него.

— Кажете ми — продължих, — ходихте ли в Париж на театър? Гледахте ли „Комеди Франсез“?

— Много пъти — отвърна той леко презрително. — Но чуйте, дилижансът ще дойде всяка минута. Ще се вдигне твърде много шум. Окажете ми честта да ви почерпя с вечеря в отделна стая горе. Много бих желал…

И преди да успея да възразя любезно, той вече поръчваше всичко. Отведоха ни горе в неугледна, ала уютна стаичка.

Почти никога не бях влизал в малки, облицовани с дърво стаи и веднага се влюбих в тази. Масата бе наредена за вечерята, която щяха да донесат по-късно, огънят наистина я сгряваше, за разлика от пламтящите камини в нашия замък, а дебелите стъкла на прозореца бяха достатъчно чисти, че да се вижда синьото зимно небе над заснежените планини.

— Сега ще ви разкажа всичко, което искате да знаете за Париж — каза той любезно, като ме изчакваше да седна пръв. — Да, наистина посещавах университета — той се подсмихна, сякаш всичко това бе достойно за презрение. — И наистина учих при Моцарт, който би ми казал, че съм безнадежден, ако нямаше нужда от ученици. А сега, откъде желаете да започна? От вонята на града, или от адския му шум? От гладните тълпи, които те обкръжават навсякъде? От крадците във всяка уличка, готови да ти прережат гърлото?