Ан Райс - Вампирът Лестат

Сега бе леко измършавяла. Но на мен пак ми изглеждаше красива. Тя все още беше красива. Обичах да я гледам. Косата й беше гъста и руса, и това бях наследил от нея.

Всъщност аз й приличам, поне повърхностно. Но моите черти са по-едри и по-груби, а устата ми е по-подвижна и може понякога да бъде много злобна. И в моето изражение си личи чувството ми за хумор, наклонността ми към пакости и почти истеричен смях, които винаги съм притежавал, без значение колко съм нещастен. Тя не се смееше често. Можеше да изглежда съвсем студена. Ала в нея винаги имаше мъничко момичешка сладост.

Е, аз я погледнах, щом тя седна на леглото ми — дори се втренчих в нея, предполагам — и тя незабавно ми заговори.

— Знам как е — каза ми тя. — Ти ги мразиш. Заради онова, което си преживял, и което те не знаят. Липсва им въображение да си представят какво ти се е случило горе в планината.

Усетих студена наслада в тези думи. Мълчаливо й признах, че го е разбрала съвършено.

— Същото беше и с мен първия път, когато родих дете — продължи тя. — Дванайсет часа се гърчих в агония и болката ме държеше в клопка, знаех, че единственото освобождение е раждането или собствената ми смърт. Когато всичко свърши, аз държах в прегръдките си твоя брат Огюстен, но не исках никой друг да припарва до мен. И не беше, защото ги обвинявах. Беше само заради това, че бях страдала така час подир час, влязох в кръга на ада и се върнах пак. Те не бяха попадали в кръга на ада. И се почувствах напълно спокойна. В тази обичайна случка, във вулгарния акт на раждането аз разбрах какво е пълната самота.

— Да, това е — отвърнах. Бях леко потресен.

Тя не отговори. Щях да се изненадам, ако беше отговорила. След като каза онова, което имаше да казва, тя нямаше намерение да води разговор. Но положи длан на челото ми — нещо твърде необичайно за нея — и когато отбеляза, че след толкова време аз все още съм облечен със същите окървавени ловджийски дрехи, аз също го забелязах и осъзнах колко е извратено това.

Тя се умълча.

И докато седях там, загледан покрай нея в камината, аз исках да й кажа много неща, особено колко много я обичам.

Но бях предпазлив. Тя имаше обичая да ме срязва, когато й говоря, и към обичта ми се примесваше силна обида към нея.

Цял живот я бях гледал как чете италиански книги и пише писма на хора в Неапол, където бе израсла, ала й липсваше търпение дори да научи мен или братята ми на азбуката. И нищо не се промени, след като се върнах от манастира. Бях на дванайсет и не можех да прочета и напиша повече от няколко молитви и името си. Не можех да гледам книгите й, мразех нейната вглъбеност в тях.

И по някакъв неясен начин мразех това, че само моята огромна болка можеше да изтръгне от нея мъничко топлина или интерес.

Ала тя беше моят спасител. И нямаше никого, освен нея. А на мен ми беше омръзнало да бъда сам, сигурно колкото на всеки млад човек.

Сега тя бе тук, извън границите на нейната библиотека, и бе грижлива към мен.

Най-сетне се убедих, че тя нямаше да стане и да си тръгне, и й заговорих.

— Майко — рекох с нисък глас, — има и още нещо. Преди това да се случи, имаше моменти, когато чувствах ужасни неща — изражението й не се промени. — Искам да кажа, че понякога сънувам, че бих могъл да ги избия всичките — продължих. — В съня аз убивам братята си и баща си. Вървя от стая на стая и ги коля, както избих вълците. Усещам в себе си желанието да убивам…

— И аз също, сине — отвърна тя. — И аз също — и най-странната усмивка озари лицето й, когато ме погледна.

Наведох се напред и се вторачих в нея. Снижих глас.

— Виждам се как крещя, когато това се случва — продължих. — Виждам лицето си разкривено в гримаси и чувам как от мен се изтръгва рев. Устата ми е окръглена в съвършено О, и от мен изригват писъци, крясъци.

Тя кимна със същия разбиращ поглед, сякаш зад очите й гореше светлина.

— И в планината, майко, докато се биех с вълците… беше малко като това.

— Само малко? — попита тя.

Кимнах.

— Чувствах се като някой, различен от мен, когато убих вълците. И сега не знам кой е тук с теб — твоят син Лестат или онзи другият, убиецът.

Тя дълго мълча.

— Не — каза тя най-сетне. — Ти си убил вълците. Ти си ловецът, воинът. Ти си по-силен от всички тук, това е твоята трагедия.

Поклатих глава. Това бе вярно, ала нямаше значение. Не можеше да е причина за нещастие като това. Но каква полза да го казвам?

Тя извърна очи за малко, а после пак ме погледна.

— Но ти си много неща — продължи. — Не си само едно нещо. Ти си убиецът и мъжът. И не се поддавай на убиеца в теб само защото ги мразиш. Няма нужда да поемаш върху себе си бремето на убийството или лудостта, за да се освободиш от това място. Несъмнено трябва да има и други начини.