Ан Райс - Вампирът Лестат

— Знам — възразих. Започнах да й описвам мръсотията и разрухата, която цареше навсякъде тук, и да й разказвам как е било в манастира — чист и подреден, място, където, ако си наумиш, можеш да постигнеш нещо.

Тя не го оспори. И колкото и малък да бях, знаех, че тя приема топло необичайните неща, които й говорех.

На следващото утро тя ме заведе на пътешествие.

Яздихме половин ден, докато стигнем внушителния замък на един благородник, наш съсед. Там ме отведоха в кучкарника и тя ми каза да си избера любимци от няколко новородени кученца — мастифи.

Никога не бях виждал нещо толкова нежно и умилително като тези мъничета. А големите кучета приличаха на сънени лъвове, докато ни наблюдаваха. Просто величествени.

Бях толкова развълнуван, че не можех да направя избор. Взех мъжкото и женското кученца, които благородникът ме посъветва да избера — по целия обратен път до вкъщи ги крепих в една кошница в скута си.

А след месец майка ми ми донесе и първия мускет кремъклия и ми даде първия добър кон за езда.

Тя никога не ми каза защо е направила всичко това. Но аз самичък разбрах какво ми е дала. Отгледах кучетата, обучих ги и те сложиха началото на голям кучкарник.

С тези кучета станах истински ловец и на шестнайсетгодишна възраст заживях на полето.

Но у дома аз повече отвсякога дразнех всички. В действителност никой не искаше да ме слуша, когато говорех за възстановяване на лозята или ново засяване на зарязаните ниви, или че трябва да накараме арендаторите да престанат да крадат от нас.

Нищо не можех да променя. Тихите приливи и отливи на живота без промяна ми се струваха същинска смърт.

Ходех на църква на всички празници, само за да наруша монотонността на живота. А когато се провеждаха селските панаири, аз винаги бях там, жаден за малките спектакли, които по друго време не можех да гледам — гледах какво ли не, само да се наруши рутината.

Можеха да са все същите стари жонгльори, мимове и акробати от миналите години, но нямаше значение. Все беше нещо повече от смяната на сезоните и празните приказки за отминала слава.

Но онази година, тази, в която навърших шестнайсет, дойде трупа италиански актьори с шарена каруца, отзад, на която издигнаха най-сложната сцена, която бях виждал някога. Изиграха старата италианска комедия с Панталоне и Пулчинела, с младите любовници Лелио и Изабела, със стария доктор и всички стари номера.

Гледах я в захлас. Никога не бях виждал нищо подобно — нейното остроумие, пъргавината, жизнеността. Влюбих се в нея дори и когато думите вървяха толкова бързо, че не можех да ги разбера.

Когато трупата приключи и събра каквото можа от тълпата, аз се завъртях около тях в кръчмата и ги почерпих всичките с вино, което всъщност не можех да си позволя, само и само да мога да поговоря с тях.

Чувствах неизразима обич към тези мъже и жени. Те ми обясниха как всеки актьор играел ролята си до живот и как не използвали запаметени думи, а импровизирали всичко на сцената. Ти знаеш името си и героя си и го разбираш, и го караш да говори и действа така, както е редно според теб. В това беше гениалността на представлението.

Наричаше се комедия дел арте .

Бях омагьосан. Влюбих се в момичето, което играеше Изабела. Влязох във фургона с актьорите и огледах всички костюми и рисувания пейзаж, и когато отново пиехме в кръчмата, те ми позволиха да изиграя Лелио, младия любим на Изабела, и ми ръкопляскаха, и казаха, че имам дарба. Можех да го изиграя също като тях.

Отначало мислех, че това са само ласкателства, но по някакъв много истински начин нямаше значение дали са ласкателства или не.

На другата сутрин, когато фургонът им потегли от селото, аз бях вътре в него. Бях се скрил отзад, с няколкото монети, които успях да спестя, и всичките ми дрехи, вързани в едно одеяло. Щях да стана актьор.

Сега, за Лелио в старата италианска комедия се предполага, че е доста красив — той е любовникът, както обясних, и не носи маска. Ако има и обноски, достойнство, аристократично държание — толкова по-добре, защото това влиза в ролята.

Е, трупата реши, че съм благословен с всички тези неща. Те незабавно ме обучиха за следващото си представление. И в деня, преди да го изиграем, аз обиколих града — несъмнено много по-голямо и интересно място от нашето село — да известя за пиесата заедно с останалите.

Бях в рая. Но нито пътешествието, нито подготовката, нито другарството с колегите актьори можеха да се сравнят с екстаза, който познах, когато най-сетне застанах на онази малка дървена сцена.