Впуснах се буйно да преследвам Изабела. Открих, че езикът ми реди стихове и остроумия, както никога не ми се беше случвало в живота. Чувах гласа си, който отекваше към мен сред тълпата. Наложи се едва ли не да ме извлекат насила от сцената, за да ме спрат, но всички знаеха, че това е голям успех.
Същата вечер актрисата, която играеше моята възлюбена, ми поднесе собствените си много специални и интимни похвали. Заспах в прегръдките й и последното, което си спомням, че тя каза, беше, че когато пристигнем в Париж, ще играем на панаира Сен Жермен и после ще напуснем трупата и ще останем в Париж да работим на булевард „Дю Тампл“, докато ни приемат в самата „Комеди Франсез“ и започнем да играем пред Мария Антоанета и крал Луи.
Когато на другата сутрин се събудих, нея я нямаше, както и всички останали актьори, а там бяха братята ми.
Никога не разбрах дали са подкупили приятелите ми, за да ме предадат, или просто са ги подплашили. По-скоро последното. Какъвто и да бе случаят, пак ме върнаха у дома.
Разбира се, семейството ми бе изпаднало в пълен ужас от постъпката ми. Да поискаш да станеш монах на дванайсет години е простимо. Но театърът носеше петното на дявола. Дори и на великия Молиер не бяха позволили християнско погребение. А аз бях избягал с трупа парцаливи италиански скитници, бях си боядисал лицето бяло и бях играл с тях на градски площад за пари.
Пребиха ме жестоко, и след като напсувах всички, пак ме пребиха.
Ала най-лошото наказание беше да видя изражението на лицето на майка ми. Дори не бях й казал, че заминавам. И бях я наранил — нещо, което досега не се бе случвало.
Но тя никога нищичко не каза за това.
Когато дойде при мен, тя ме слушаше как плача. Видях сълзи в очите й. И тя положи длан на рамото ми, което за нея си беше малко забележително.
Не й казах какво беше през тези няколко дни. Но мисля, че тя знаеше. Нещо вълшебно бе напълно загубено. И отново тя се възпротиви на баща ми. Тя сложи край на укорите, боя и ограниченията.
Сложи ме да седна до нея на масата. Отстъпваше ми, дори се обръщаше към мен и разговаряше, което бе напълно неестествено за нея, докато не усмири и разсея злобата на семейството.
Най-сетне, също както в миналото, тя извади още един свой накит и купи хубавата ловна пушка, която бях взел с мен, когато убих вълците.
Това бе превъзходно и скъпо оръжие и въпреки нещастието ми аз нямах търпение да го изпробвам. А тя додаде към нея и още един подарък — лъскава кестенява кобила със сила и скорост, каквито не познавах досега у животно. Но това бяха дреболии в сравнение с общата утеха, която ми даде майка ми.
Ала въпреки това горчилката в мен не утихна.
Никога не забравих какво беше, когато бях Лелио. Заради случилото се станах малко по-жесток и никога, никога повече не отидох на селския панаир. Проумях, че никога няма да се измъкна оттук, и, странно, когато отчаянието ми се задълбочи, аз станах по-полезен.
Когато станах на осемнайсет, аз сам внушавах страх от Бога на слугите и арендаторите. Сам осигурявах прехраната ни. И по някаква странна причина това ми носеше удовлетворение. Не зная защо, но обичах да седя на масата и да размишлявам, че всички там ядат онова, което аз съм донесъл.
И така, тези мигове ме бяха привързали към майка ми. Тези мигове ни бяха дарили взаимна обич, незабелязвана и вероятно нямаща равна на себе си в живота на хората около нас.
И сега тя бе дошла при мен по това странно време, когато по причини, които сам не разбирах, аз не можех да понеса компанията на нито един друг човек.
Вперил очи в огъня, аз едва я видях как сяда и потъва в сламеника до мен.
Тишина. Само пукотът на огъня и дълбокото дишане на спящите кучета до мен.
После я погледнах бегло и се сепнах.
Тя бе боледувала с кашлица цяла зима и сега изглеждаше наистина болнава, а красотата й, която винаги бе била много важна за мен, за пръв път изглеждаше уязвима.
Лицето й беше ъгловато, скулите й — съвършени, много високи и широко разположени, но изящни. Линията на челюстта й бе силна, ала много изящна и женствена. И имаше много ясни кобалтовосини очи, обрамчени с гъсти пепеляви ресници.
Ако в нея имаше някакъв недостатък, то това вероятно беше, че всичките й черти бяха твърде дребни, като на котенце, и я правеха да изглежда като момиче. Очите й се смаляваха дори още повече, когато се ядоса, а въпреки че устните й бяха сладки, често имаха твърдо изражение. Не се извиваха надолу, изобщо не бяха изкривени — бяха като малка розова роза на лицето й. Но бузите й бяха много гладки, а лицето — тясно и когато изглеждаше много сериозна, устата й, без изобщо да се променя, кой знае защо изглеждаше злобна.
Читать дальше