Ан Райс - Вампирът Лестат

Питаех към нея огромна и непоколебима обич. Не мисля, че някой друг изпитваше същото. И онова, което винаги ме караше да милея за нея, беше, че тя никога не казваше нищо обикновено.

„Затвори вратата“, „Изяж си супата“, „Мирувай“ — подобни неща никога не бяха се отронвали от устните й. Тя непрекъснато четеше — всъщност беше единствената в семейството, която имаше някакво образование, и когато проговореше, то бе наистина, за да каже нещо. Затова сега не ме подразни.

Напротив — тя възбуди любопитството ми. Какво щеше да каже и дали бе мислимо то да ме засяга? Не бях искал да дойде, дори не бях се сещал за нея, и не се извърнах от огъня, за да я погледна.

Но между нас съществуваше силно разбиране. Когато се бях опитал да избягам от тази къща и ме доведоха обратно, тъкмо тя ми показа как да се освободя от последвалата болка. Тя бе направила чудеса за мен, въпреки, че никой около нас никога не забеляза.

Първата й намеса дойде, когато бях на дванайсет и старият енорийски свещеник, който ме беше карал да наизустявам поезия и ме бе научил да чета някой и друг химн на латински, искаше да ме прати на училище в близкия манастир.

Баща ми отказа — можело да науча всичко нужно и у дома. Но майка ми се надигна от своите книги, за да поведе шумна и гръмогласна битка с него. Щял съм да отида, заяви тя, ако искам. Продаде един от накитите си, за да плати за учебниците и облеклото ми. Всичките си накити бе наследила от една своя италианска баба и всеки от тях си имаше история, и това бе тежко за нея. Но го направи незабавно.

Баща ми се разсърди и й напомни, че ако това се бе случило преди той да ослепее, волята му несъмнено щеше да се наложи. Братята ми го увериха, че най-малкият му син няма да отсъства задълго. Щях да дотичам у дома веднага щом ме накарат да правя нещо, което не искам.

Е, аз не дотичах у дома. Влюбих се в манастирското училище.

Влюбих се в параклиса и в химните, в библиотеката с хилядите стари книги, камбаните, които разпределяха деня, вечно повтарящите се ритуали. Обичах чистотата на това място, обичах съкрушителния факт, че всичко тук бе добре пазено и поддържано, че работата в огромната къща и в градините никога не свършваше.

Когато ме наказваха, което не се случваше често, ме обземаше възторжено щастие, защото за пръв път през живота ми някой се мъчеше да ме направи добър човек, който може да се учи.

След месец обявих призванието си. Исках да вляза в ордена. Исках да прекарам живота си в тази безупречна обител, в библиотеката — да пиша на пергаменти и да се уча да чета древните книги. Исках да ме затворят завинаги с хората, които вярваха, че аз можех да бъда добър, ако поискам.

Там ме харесваха. И това бе съвсем необичайно. Там не правех останалите хора нещастни или сърдити.

Игуменът веднага писа на баща ми, за да му поиска разрешение. И, честно, мислех си, че баща ми ще се радва да се отърве от мен.

Но три дни по-късно братята ми пристигнаха, за да ме отведат у дома със себе си. Плаках и се молех да остана, но игуменът не можеше да направи нищо.

И още щом пристигнахме в замъка, моите братя ми взеха книгите и ме заключиха. Не разбирах защо се сърдят толкова. Намекваше ми се, че по някаква причина съм се държал като глупак. Не спирах да плача. Обикалях неспирно в кръг, удрях разни неща с юмрук и ритах вратата.

После брат ми Огюстен започна да идва и да ми говори. Отначало говореше със заобикалки, но най-накрая стана ясно, че нито един член на велика френска фамилия нямало да стане беден монах учител. Как съм могъл да схвана всичко толкова погрешно! Били ме изпратили да се науча да чета и пиша. Защо трябвало вечно да навлизам в крайности? Защо съм се държал тъй, както е присъщо на дивите животни?

Що се отнася до това да стана свещеник с истински перспективи в Църквата, е, аз бях най-малкият син в семейството, нали така? Трябвало да помисля за задълженията си към своите племеннички и племенници.

Всичко това в превод значеше следното: „Ние нямаме пари, за да ти осигурим истинска църковна кариера, да те направим епископ или кардинал, както подобава на нашия ранг, затова ще трябва да преживееш живота си тук като невежа и просяк. Влез в голямата зала и поиграй шах с баща си.“

След като проумях това, аз се разридах на масата за вечеря и замънках думи, които никой не разбираше — че тази наша къща била хаос, и заради това ме отпратиха в стаята ми.

После майка ми дойде при мен.

Тя каза:

— Ти не знаеш какво е хаос. Защо използваш такива думи?