Ан Райс - Вампирът Лестат

Махнах с ръка, за да млъкне за всичко това. Усмивката му бе съвсем различна от тона му, държанието му бе открито и приятно.

— Наистина голям парижки театър… — казах аз. — Опишете ми го… Какво представлява?

Мисля, че прекарахме в тази стаичка цели четири часа само в пиене и приказки.

Той рисуваше схеми на театрите върху плота на масата с мокър пръст, описваше пиесите, които е гледал, прочутите актьори, къщичките по булевардите. Скоро описваше цял Париж и бе забравил за цинизма — любопитството ми го разпалваше, докато говореше за Ил дьо ла Сите и Латинския квартал, Сорбоната, Лувъра.

Продължихме с по-абстрактни неща — как вестниците описват събитията, как неговите приятелчета — студенти, се събират по кафенетата, за да спорят. Той ми каза, че мъжете са неспокойни и са разлюбили монархията. Че искат промяна във властта и няма много дълго да мируват. Разказа ми за философите — Дидро, Волтер, Русо.

Не разбирах всичко, което ми казваше. Но с бързата си, понякога саркастична реч, той ми изгради чудесна пълна картина на случващото се.

Разбира се, не се изненадах да чуя, че образованите хора не вярваха в Бог, че безкрайно повече се интересуваха от науката, че аристокрацията е в голяма немилост, както и църквата. Това бяха времена на разума, не на суеверията, и колкото повече говореше той, толкова повече разбирах аз.

Скоро той обрисуваше Енциклопедията, големият сборник със знания под редакцията на Дидро. А после мина към салоните, в които е ходил, пиянските гуляи, вечерите му с актриси. Описа обществените балове в „Пале Роял“, където Мария Антоанета се появяваше до обикновените хора.

— Да ви кажа — рече той най-накрая — в тази стая всичко звучи адски по-добре, отколкото е в действителност.

— Не ви вярвам — рекох внимателно. Не исках той да млъкне, исках всичко това да продължава до безкрай.

— Тази епоха е светска, мосю — рече той и напълни чашите ни от новата бутилка вино. — Много опасна.

— Защо опасна? — прошепнах. — Край на суеверията? Какво по-добро от това?

— Говорите като истински човек на осемнайсети век, мосю — рече той с леко меланхолична усмивка. — Но никой вече нищо не цени. Модата е всичко. Дори и атеизмът е мода.

Аз винаги бях имал светско мислене, но не по някаква философска причина. Никой в моето семейство не вярваше или някога бе вярвал много в Бога. Разбира се, твърдяха, че вярват и ходехме на литургия. Но това бе по задължение. Истинската набожност отдавна бе умряла в нашето семейство, както може би в семействата на хиляди аристократи. Дори и в манастира аз не вярвах в Господ. Вярвах в монасите около мен.

Опитах се да обясня това с прости думи, които не биха обидили Никола, защото в неговото семейство бе различно.

Дори и нещастният му алчен за пари баща (на когото тайно се възхищавах) бе пламенно набожен.

— Но могат ли хората да живеят без тези убеждения? — попита Никола почти тъжно. — Могат ли децата да се изправят срещу света без тях?

Започвах да разбирам защо той е толкова жлъчен и циничен. Той едва наскоро бе загубил тази стара вяра. И от това го болеше.

Но без значение колко смъртоносен бе неговият сарказъм, от него се изливаше силна енергия, неустоима страст. И това ме привличаше към него. Още две чаши вино и аз като нищо можех да изтърся нещо напълно нелепо.

— Аз винаги съм живял без убеждения — казах.

— Да, зная — отвърна той. — Помните ли историята за вещиците? Онзи път, когато плакахте край тяхната клада?

— Плакал съм за вещиците? — втренчих се в него озадачено. Но това събуди някакъв болезнен, унизителен спомен. Твърде много от моите спомени притежаваха тези качества. А сега трябваше да си спомня, че съм плакал за вещици. — Не помня — казах.

— Бяхме малки момчета. И свещеникът ни учеше на молитви. И той ни заведе да видим мястото, където едно време са изгаряли вещиците, старите колове и почернялата земя.

— А, онова място — потръпнах. — Онова ужасно, страшно място.

— Вие се разпищяхте и разплакахте. Изпратиха някого да доведе самата маркиза, защото бавачката ви не можеше да ви усмири.

— Бях ужасно дете — казах в опит да отхвърля темата. Разбира се, вече си спомнях — как пищях, как ме отнесоха у дома, кошмарите за кладите. Някой мокри челото ми и казва: „Лестат, събуди се.“

Но не се бях сещал за тази малка сцена от години. За самото място мислех всеки път, когато го приближавах — гъсталака от овъглени колове, образите на мъже, жени и деца, изгаряни живи.