Брент Уийкс - Разбитото око

Събраните в тази зала хора не бяха дошли само да изслушат проповед.

— Представям ви най-достойните в Седемте сатрапии — заяви Амазал. — Пред вас са седмината, от които Оролам ще избере Бял или Бяла.

Всички ръкопляскаха в захлас. Тук имаше предостатъчно поддръжници на един или друг кандидат.

Имената в списъка се пресяваха от Висшите луксиати, но самият Оролам избираше Белия или Бялата чрез жребий.

А Карис? Как…

„Не всичко е част от замисъл“ — бе казала Бялата. Поредната игра с думите, каквито тя обичаше. Привидно отрицание, а всъщност не беше, нали? Не всичко е част от замисъл, което не изключваше тази случка .

Бялата бе учила с Бран Клонест дъб преди десетилетия. И оттогава бяха добри приятели. Бран заслужаваше мястото си в първата редица, въпреки че биха могли да го пропуснат заради напредналата му възраст. Дори да бъдеше избран за Бял, щеше ли да служи повече от година-две? Това го лишаваше от значение в плановете на Андрос Гайл, каквито и да бяха те. Но Бран изчака церемонията да започне и чак тогава отстъпи мястото си на Карис. Андрос Гайл беше безсилен да попречи.

Защото съвсем скоро след това ги заключиха. Дори на робите беше забранено да излизат или да влизат.

Значи Бялата се бе погрижила Карис да е тук.

През цялото време я беше подготвяла. Десетките дребни поръчения през отминалите години. Извънредно опасната задача в Тирея. Бавното запознаване с мрежата от шпиони. Всевъзможните изпитания, които според Карис бяха твърде сурови и ненужни — да, сурови и ненужни за всяко друго призвание освен за поста на Бялата. Значи Бялата наистина беше искала Карис да я наследи… Не, позволяваше си прекалено самочувствие, дори самонадеяност.

Но нали сега стоеше тук?

Бялата бе искала Карис да е следващата Бяла.

Дали Карис беше единствената ѝ избраница? Поне за петима от седмината имаше шанс да са кандидати на Бялата. Карис се огледа и отхвърли догадката. Такава стратегия беше присъща за Андрос Гайл — купуваш всички и който ще да спечели, все ще е от твоите хора. Бялата рискуваше и залагаше на привидно неосъществимото. Орея Пулор беше искала Карис да я наследи като Бяла.

През цялото време я бе обучавала да поеме нейния пост. А Карис дори не подозираше. Това май не предвещаваше нищо добро за способностите ѝ да изпълнява задълженията на Бяла.

Всички имаме своите слаби места, но най-голямо съжаление заслужават онези, чието слабо място е човек. Карис имаше две слабости — Бялата, която подценяваше, но обичаше, и Гавин, когото подценяваше, но го обикна истински, щом престана да го подценява. Само заради добрината на Оролам и двете ѝ слабости бяха толкова щедри с нея.

Шансът на Карис да сбъдне желанието на Бялата беше само едно от седем. И изведнъж това желание замъждука и у нея.

Никой здравомислещ човек не би пожелал да се нагърби с тези задължения. Но Карис не искаше поста да заеме кукла, чиито конци ще бъдат дърпани от Андрос Гайл. Щом само тя можеше да попречи на замислите му, така да бъде.

„Ако такава е волята ти, Оролам, използвай ме.“

Но как да постигне това? Нима Бялата беше разчитала Оролам да свърши цялата работа?

Ето, пак се чу… Далечен звук я накара да наостри слух. Първият беше по-силен, но се загуби в дрънченето на веригата. Изстрел на мускет. Този път изстрелите бяха повече, приглушени от дебелите врати и дебелите каменни стени. Може би се чуваха от друг етаж? Или стигаха до ушите ѝ през прозорците? Дали някой бе излязъл на балкон няколко етажа по-надолу, за да отбележи така Слънцеднев?

Разбира се, подобни волности бяха забранени, което не възпираше мнозина на Големи Яспис да гърмят с удоволствие. Но едва ли някой в Хромария би си позволил това. Карис се озърна към Черния, седнал на втората редица. Не личеше Карвър Черния да е чул изстрелите — или се преструваше по-умело, отколкото тя предполагаше.

А Андрос… Андрос доближаваше съвършенството в преструвките и заблудите. Карис се вторачи в него, макар че и двамата бяха на подиума пред очите на всички. От какво да се притеснява? Не ѝ се вярваше да я отхвърлят само защото се държи невъзпитано.

Карис стигна до прозрение, макар че не знаеше защо я споходи толкова късно в живота ѝ. Беше виждала Гавин да прави това хиляда пъти по хиляда… но Гавин беше единствен по рода си. Сега виждаше какво означава могъществото. Не само да прекрачваш границите на общоприетото — не го ли правеше и тя открай време? Да ги пренебрегваш. Да се вторачиш в някого неприемливо дълго и вместо да се смущаваш, да всееш смущение у околните с това. Това надмощие, тази свобода за сметка на останалите опияняваше.