Брент Уийкс - Разбитото око

— Просто се дръж здраво.

Бен-хадад закрепи макарата върху въжето, Круксър стъпи на обърнатото надолу Т-образно желязо и се хвана за него.

— Мисля си обаче… — започна Бен-хадад.

Круксър отскочи от ръба на кулата и полетя надолу по въжето. Ускоряваше непрекъснато. След десетина секунди профуча над водата и доближи Големи Яспис.

— Щях да кажа — въздъхна Бен-хадад, — че е десет пъти по-безопасно да седим на напречниците, вместо да стоим.

— Но ако тези железа ми смачкат топките… — почна Винсен.

Не довърши заплахата, защото Големия Лео го бутна от ръба. След това към Големи Яспис се понесе Феркуди. Големия Лео даде пистолет на Кип.

— Не се надявай на никаква точност, зареден е с данари. Но все е по-добре от нищо.

Бен-хадад накара Кип да гледа внимателно как макарата се закрепва на въжето.

— Ъ-ъ… само една ли остава? — промърмори Кип.

— Не, не, там има още една ниша, пълна с тях — успокои го Бен-хадад и се понесе надолу по въжето.

Тея се втурна към втората ниша, докато Кип нагласяваше старателно макарата, проверяваше я отново и отново.

— Трошач? — извика Тея задавено. — Кип?!

Той се обърна. Тея държеше толкова ръждясала макара, че почти не личеше какво е представлявала някога.

— Какво е това? — попита Кип.

Още не му се искаше да проумее.

— Тук има дупка. Дъждовна вода се е просмуквала години наред, може би десетилетия.

— Ами вземи друга. И побързай. В коридора се чуват още гласове. Май са повикали притеглящи да угасят пожара.

— Трошач… Всичките са съсипани.

Спогледаха се.

— Ти вземи тази. Аз ще си направя съвсем същата от луксин.

— И двамата знаем, че още не си чак такъв майстор в притеглянето.

— Мога да си направя.

— Кип…

— Тея, нямаме време за спорове.

— Кип! Аз ще остана. Мога да остана невидима дълго…

И понечи да вдигне качулката на главата си.

— Тук ще нахълтат десетки бели. Проклети да са! Все някой ще се блъсне в тебе и… край.

— Трошач, Гос умря, за да се измъкнеш оттук. Не пропилявай саможертвата му.

— Не обръщай смъртта му срещу мен!

— И ти не го прави! Трябва да изпълняваме заповедта.

— Знаеш ли какво отличава дебелите момчета?

— Какво? Какво?!

— Когато не искаме да помръднем, просто не мърдаме. — Усмихна и се криво. — Ела тук, хрумна ми нещо. — Сложи си ловко жълтите очила. — И двамата се махаме.

Яхна напречниците, но не толкова близо до ръба, че Тея да го бутне. Докато тя се настаняваше с лице към него, очите ѝ изведнъж се разшириха, но не защото сядаше в скута му.

— Кип, хайде! Веднага! Ейрам!

Само че вместо да помогне в отблъскването, тя се накланяше вляво от Кип — върху същия крак, с който той се опитваше да избута общата им тежест. Кип проумя, че Тея иска да докопа пистолета, който бе пъхнал под колана до калъфа с очилата.

Зад гърба му гръмна мускет и Кип усети рязка промяна. Не беше улучен, Тея също. Тя обаче гледаше нагоре. Куршумът удари точно там, където Т-образното желязо се съединяваше с макарата. И докато се взираха, макарата се плъзна надолу по въжето. Без тях.

Сега седяха на желязо, което не беше свързано с въжето.

— Ще ми повярваш ли, че се целех в главата ти? — подвикна Ейрам. — Голям късметлия си! Лошото за вас е, че с копието съм много по-сръчен.

„Хиляда и едно. Хиляда и две…“ Кип никога не бе притеглял здрав твърд луксин за по-малко от шест секунди. При всеки опит да бърза жълтото се разпадаше.

Тея най-после хвана дръжката на пистолета, но не можеше да го измъкне. Дръпна по-силно. Отказа се. Опита да стане…

„Хиляда и три. Хиляда и четири…“

Кип я притисна до себе си и скочи от ръба. Тея се вкопчи в него с ръце и крака, докато падаха, зажумяла до болка в очите. Продължаваха да падат… и прелетяха над стената около Хромария, вече бяха над морето.

Тя вдигна глава онемяла. Кип бе притеглил върху въжето проста затворена кука от жълт луксин, която продължаваше надолу и обхващаше желязото. Вече беше с оранжеви очила и покриваше въжето с неспирен поток от хлъзгав луксин, за да намали триенето на жълтото по стоманата. Оставяха зад себе си опашка от жълти искри, но куката издържаше. И щеше да издържи достатъчно дълго.

Тея го погледна с огромни очи. И пак се вкопчи в него, но от безмерна радост. В прекрасната светлина на утрото прелетяха над морето и брега. Профучаха над Сапфирения залив. Прехвърчаха над сутрешни шествия и фойерверки от пъстър луксин. Тея махаше на сащисаните тълпи и мнозина отвръщаха със смях на поздрава.