Брент Уийкс - Разбитото око

Въжето продължаваше над източната част на Големи Яспис, високо над къщи, складове, кораби и крепостната стена.

Тея го гледаше и той я гледаше. Тя сияеше от радостта и слънчевите лъчи, в очите ѝ искряха милиони цветове, които Кип не бе виждал никога. Летяха, прегръщаха се, спасени и живи, вдишваха великолепието на въздуха и Окото на Оролам ги гледаше с одобрението, в което са уверени само младите влюбени. В този миг Кип откри разликата между любов и увлечение, между любов и жажда, между любов и копнеж да не останеш необичан. Не искаше да знае нищо повече, желаеше само този миг да се съхрани завинаги, а главата му да се отърве от всички други мисли.

Целуна я. И тя го целуна. И беше увлечение, и жажда, и копнеж да бъдеш обичан, и всепоглъщащ огън, който изгори тревоги, самота, страх, време, битие и мисъл. Целуваха се, прегръщаха се, летяха и за стотина удара на сърцата им нямаше война, смърт, болка, нямаше нищо трудно, нищо ужасно, нищо освен топлина и сливане.

И когато към края на въжето полетът им се забави, когато Кип най-после се откъсна от Тея и пак се загледа в очите ѝ, знаеше, че е потънал в нея. И научи разликата между любов и нужда.

— Обявявам началото на този събор — каза Висшият луксиат Амазал. — Никой не може да влиза. Никой не може да излиза.

Карис се питаше дали са го избрали за тази роля само заради гласа му — ехтящ, плътен, мощен. Може би заради гласа и брадата. Сплетена по аташийски обичай брада. Огромна, чисто бяла, с копринени нишки и бисерчета в нея.

С тържественост, която придава и на простите действия скрит смисъл, той вдигна края на тежка желязна верига. Носеха я шестима млади луксиати. Амазал закрачи бавно към главния вход и омота веригата около дръжките на вратата с дрънчене и тракане. Нещо в звуците пробуди усета ѝ на черногвардейка. Но може би само я подсети, че и Гавин е бил окован. Гавин беше тук. Отново у дома. Гавин, нейният любим, може би съсипан безвъзвратно.

Млад помощник донесе на Амазал огромен катинар и той го щракна на дръжките. Повтори същото на всяка врата — размотаваше веригата и освобождаваше ръцете на поредния младеж, който си отдъхваше. Не бързаше, внимаваше вратата да бъде заключена здраво. Докато привърши, последният от носещите веригата луксиати трепереше от умора и се обливаше в пот, очевидно го крепеше само страхът да не се посрами.

Карис си спомни, че от нея се очаква да участва в молитвите. Още не беше съвсем на себе си. Да види сина си — сина си?! — се бе оказало по-тежък потрес, отколкото си беше представяла. И той се взираше в нея.

И освен това носеше корона. Нейният син беше следващият избраник за Призма. Карис изобщо не предполагаше, че Андрос ще настоява за този избор, докато собственият му син е Призма. Това би означавало неговият род да загуби власт. Немислимо. Или поне би трябвало да означава загуба на власт за рода Гайл. Карис знаеше, че Андрос няма да даде такава власт в ръцете на Кип. Не успяваше да му наложи волята си. Засега, макар Карис да не се съмняваше, че Андрос ще упорства в това.

Но случилото се беше огромен провал и за нейния ум, и за нейните шпиони.

Защото Андрос бе включил в играта друг Гайл — Зимун. Държал го беше настрани, докато не бе настъпил подходящият миг да го използва. А Карис дори не знаеше, че Андрос знае за нейния син. Не само беше знаел, а някак си се беше вмъкнал в живота на Зимун. Само това можеше да е по-лошо от принудата да се изправи срещу своя изоставен син — да види Зимун след като Андрос го е взел подобно на захвърлена играчка и го е присвоил.

Не можеше да мисли за това сега. Не познаваше церемонията, в която някак си се бе озовала на първата редица.

Проклятие, едната страна на тялото я болеше непоносимо от онова идиотски нескопосано гмуркане в реката. Знаеше си, че утре не би могла и да помисли за ставане от леглото.

Седеше пред всички и не биваше дори да си размачка рамото със здравата ръка. Ех, ако не беше толкова симпатична на лорд Бран Клонест дъб. Старецът си оставаше безупречно любезен. Тя познаваше рода Клонест дъб от малка. Тогава лорд Бран имаше шестима синове. Един стана Призма за малко. Всичките му синове бяха мъртви — от набези, от треска, от войни. Когато Карис беше на дванайсет-тринайсет, лорд Бран се надяваше, че ще се омъжи за най-малкия му син Гракхос. Мило момче, по-надарено за поет, отколкото за воин.

Гракхос загина геройски и безполезно в битка, която не реши нищо.

Карис пак се вгледа в Зимун. Не можеше да се сдържи. Имаше ли в него нещо привличащо погледа както магнит привлича желязо, или само тя се поддаваше? Не, не беше така. Той се отличаваше с хубостта си. И беше избран за Призма. Всички го наблюдаваха, повечето скришом. Но само тя се взираше открито и коремът я присвиваше.