Брент Уийкс - Разбитото око

книга трета от поредицата "Светлоносеца"

Двамата черногвардейци доближиха покоите на Бялата. По-младият пукаше ритмично и нервно пръстите на дясната си ръка. Спряха пред вратата и се подвоумиха. Пук, пук, пук. Пук, пук, пук.

Джил Грейлинг, по-големият, погледна брат си, като се опита да подражава на погледа на техния командир, който биеше като чук. На Гавин му беше неприятно Джил да се държи така, но пукането на кокалчета спря.

— Нищо не постигаме с чакане — каза Джил. — Направи нещо полезно с този твой юмрук.

Още беше ранно утро. Бялата обикновено не би излязла от покоите си поне през следващите два часа. Здравето ѝ се влошаваше и черногвардейците правеха всичко по силите си да облекчат последните месеци на старицата.

— Защо все аз… — започна Гавин.

Деветнайсетгодишният Джил беше с две години по-голям от него, но бяха равни по звание, а и ги бяха повишили едновременно до пълноправни черногвардейци.

— Ако тя го пропусне, защото си решил да спориш с мен… — Джил не довърши заплахата. — Юмрук!

Това вече беше заповед.

Гавин Грейлинг се намръщи, но потропа на вратата. Изчака обичайните пет секунди и отвори. Братята влязоха.

Бялата не беше в леглото си. Двете със стайната ѝ робиня се молеха проснати на пода въпреки възрастта си, с лица към изгряващото слънце, което виждаха през отворените врати на балкона. Студен вятър обвяваше двете старици.

— Върховна владетелко — каза Джил, — моля за извинение. Трябва да видите нещо.

Тя ги погледна. Познаваше ги. Някои благородници и лукслордове не се отнасяха сериозно към най-младите в Черната гвардия. Отношение, което жегваше, защото си беше отчасти заслужено. Гавин знаеше, че само допреди година не биха повишили седемнайсетгодишен в пълноправен черногвардеец. Но Бялата никога не се държеше с него така, сякаш той стои по-долу от всички. С радост би умрял за нея — дори ако някой му кажеше, че на другия ден тя ще умре от старост.

Бялата спря молитвите си, помогнаха ѝ да се настани в стола на колела, но когато стайната робиня се заклатушка на патравите си крака да затвори вратата на балкона, Джил я спря.

— Калийн, тя трябва да види това от балкона.

Гавин уви Бялата с одеялата внимателно, но делово. Знаеха вече съвсем точно колко предпазливост може да понесе гордостта ѝ и колко болка — тялото ѝ. Той избута стола на балкона. Тя не възрази, че може да се справи сама. Доскоро би го направила.

— В залива — подсказа Джил.

Заливът на Малки Яспис се простираше в цялото си великолепие пред тях. Днес беше Празникът на светлината и мрака, свързан с равноденствието, а есенният ден започваше както човек може само да си мечтае — въздухът мразовит, но небето в ослепителна синева, водата пък спокойна вместо обичайния прибой. Пустотата в залива се набиваше на очи. Флотът бе отплавал към Ру, за да спре настъплението на Цветния принц. Сигурно вече бе имало сражение и оставаше само да чакат вест — дали да ликуват от победата, или да стягат сили за война, която би разкъсала Седемте сатрапии. Гавин си помисли, че Бялата се е молила за това. Но можеш ли да се молиш за нещо, което вече се е случило? Такива молитви помагат ли?

Впрочем молитвите помагат ли изобщо?

Бялата чакаше безмълвно, вперила поглед в залива. Или в нищото, както се опасяваше Гавин. Твърде късно ли бяха нарушили спокойствието ѝ? Но Бялата им се доверяваше, не задаваше въпроси, а просто чакаше. Минутите се точеха бавно.

Накрая някакъв силует се появи иззад завоя към Големи Яспис. Отначало беше трудно да преценят колко е голямо това нещо. Подаде се на стотина крачки от високите стени, обкръжили изцяло Големи Яспис — по тях се бяха струпали хора и се бутаха един друг, за да гледат. Отначало от морския демон се виждаха само вълните отляво и отдясно, докато пореше водата.

Демонът ускори. Отворената му наполовина кръстовидна уста поглъщаше вода и я изхвърляше мощно през хрилете. При всяка огромна глътка и тласък водата плисваше в огромни ветрила встрани и назад на петдесетина крачки, с всяко напрягане на грамадните мускули зад демона изсъскваше буря от вода и въздух.