Брент Уийкс - Разбитото око

Тъкмо доброто, което правиш, накрая те погубва.

— Ела горе, малки Гайл — каза капитанът. — Свършват ми причините да те оставя жив.

Дланите на Кип кървяха в трептящо алено около гладките весла, които стискаше. Избиваха му пришки. Безцветна лимфа пълнеше пришките. Нежната кожа под тях се цепеше. Кръв се виеше на малки спирали в лимфата като червен луксин. Протърквани неспирно от веслата, пришките се пукаха и кървяха. Той променяше захвата. Надуваха се нови безцветни пришки. Пълнеха се с алено. Пукаха се.

Той обаче не виждаше цвета. Нищо не можеше да види. Можеше само да си представя цветовете, понеже Зимун му беше сложил превръзка, за да не може да притегля. Зимун — полихромът, който се бе присъединил към Цветния принц. Зимун, който се бе опитал да убие Кип в Ректън и Гавин в Гаристън. Зимун, който и сега държеше пистолет, насочен към главата на Кип. Зимун, неговият брат.

Зимун, когото щеше да убие.

— На какво се смееш? — попита Зимун.

Лодката подскачаше и се клатушкаше по вълните както във всеки миг през последните два дни. Без помощта на очите си Кип нямаше как да се нагоди към хаоса на вълните, да загребва в точния момент, да забави при нужда. Понякога дърпаше веслата и едното се измъкваше от водата и се завъртаха на място, докато Зимун не му викнеше накъде да гребе. Правеха го от два дни. Два мъчителни дни.

През първия ден превръзката беше съвсем излишна — очите на Кип се подуха така, че се затвориха. По време на битката се бе ударил случайно, после и Зимун го цапардоса по лицето. Имаше десетина малки порезни рани по лявата половина на лицето и надолу по лявата ръка от гюлето, което бе улучило един от зъбците в острова на зелената напаст и избухна в шрапнел. Андрос Гайл също го беше намушкал и бе разпорил кожата по ребрата му.

Ако не бяха тренировките за Черната гвардия през последните месеци и насоченото към тавата му оръжие, Кип не би успял да помръдне. И все пак от непривичните усилия мускулите му трепереха. Гърбът го болеше непоносимо. Болката отпред в бедрата му, вечно напрегнати, за да пази равновесие в люшкащата се лодка, направо го убиваше. А ръцете! Мили Оролам, струваше му се, че ги е потопил в казан със страдание. Обгорената му лява длан, която и без това оздравяваше бавно, се бе сгърчила. Болеше при свиване, болеше при разгъване, болеше и ако я оставеше на мира.

Кип беше дебел, уплашен и отчаян.

— По-наляво — каза с досада Зимун.

Не придаваше на Кип чак такова значение, че да упорства с въпросите на какво се смее. А беше твърде хитър, за да му налети при такова дребно предизвикателство — вълните се надигаха високо днес и не би рискувал да загуби равновесие заради краткото удоволствие.

Нито веднъж не предложи да смени Кип на веслата.

Единственото, което подтикваше Кип да продължи, бе страхът. Беше изтощен от непрестанния страх два дни поред и това започваше вече да го вбесява.

„Но какво да направя? Сляп съм и толкова слаб, че не мога да победя и коте, мускулите ми непременно ще се схванат от всяко движение. Зимун владее положението. Той държи печелившите карти — шест цвята и пистолет.“

Но щом видя положението като игра на Девет крале, ужасът му стихна. Представи си, че анализира играта с търпението на син притеглящ. Възможно ли беше Зимун изобщо да се мери със страховит противник като Андрос Гайл? Не. Но ако картите ти са лоши, защо да не загубиш и срещу слаб играч?

Зимун можеше да го убие всеки миг, без да се бои от правосъдие или възмездие, защото никой нямаше да научи.

„Да, да, това вече го знаем. И какво?“

Най-добрата карта на Кип беше мързелът на Зимун, който знаеше, че трябва да гребат упорито, иначе може да станат жертва на пирати и да свършат като роби. Зимун обаче не искаше да гребе, затова Кип беше в безопасност, докато не го раздразни толкова, че да надмогне мързела си. Или докато Зимун не престане да се нуждае от него.

Зимун имаше чудесни карти, но и страхотната карта, с която не играеш, е безполезна.

Имаше и смехотворно раздуто самочувствие — вече бе говорил надълго и нашироко за всичко, което ще направи, щом отиде в Хромария. В тези истории Кип не се споменаваше изобщо, а това подсказваше достатъчно що за бъдеще му е отредено. Но самонадценяването на Зимун означаваше и че той подценява другите. Кип се държеше сломено и Зимун вярваше в това. Вярваше, че има предимство. И че Кип е съкрушен от този факт и съзнава колко е безпомощен.

— Наистина очаквах акулите да те докопат при Гаристън — подхвърли Кип, като вмъкна в гласа си неохотно възхищение.