Брент Уийкс - Разбитото око

Морският демон напредваше към вълнолома на Западния залив. Една галера се бе устремила към пролуката в стената, за да му се изплъзне. Но морският демон беше твърде бърз, а и капитанът едва ли би могъл да предположи колко е сбъркал в избора на посоката.

— Горкият глупак — промърмори Джил.

— Зависи дали е случайност, или нападение — отвърна Бялата със смущаваща невъзмутимост. — Ако се промъкнат зад стената, може да са единствените, които ще успеят да избягат.

Робите на галерата вдигнаха веслата над повърхността едновременно, за да не привличат внимание. Морските демони бранеха територия, но не бяха хищници.

Чудовището подмина галерата и продължи напред. Гавин Грейлинг въздъхна с облекчение и чу около себе си още такива въздишки. Морският демон обаче внезапно се гмурна и изчезна в мъгла от пръски.

И когато се появи отново, червенееше като нажежен. Водата около него кипеше. Извъртя се към открито море.

Нищо не можеха да направят. Демонът се устреми към морето, после пак се понесе към стената, все по-бързо. Плуваше право към носа на галерата, сякаш желаеше челен сблъсък с този съд, който приемаше като предизвикателство.

Някой изруга.

Морският демон връхлетя галерата с огромна скорост. Неколцина моряци се разхвърчаха от палубата — някои към водата, един се стовари пагубно върху буците и шиповете по главата на съществото.

За миг изглеждаше, че корабът незнайно как е останал цял, след това носът се огъна навътре. Дъски и греди се пръснаха на всички страни. Мачтите се прекършиха.

Цялата галера или по-скоро останалата от нея половина се понесе заднешком на десет, двайсет, трийсет крачки, като хвърляше във въздуха огромни пръски. После бе набутана под вълните от великанската, подобна на чук глава, която се подаде още по-нависоко и натисна. Изведнъж корпусът от заякчено с огън дърво се разтроши като глинено гърне, захвърлено срещу стена.

Морският демон се гмурна и повлече със себе си отломките, закачени за шиповете по главата му със стотина въжета.

На стотина крачки нататък изскочи колосален въздушен мехур, щом и последните палуби се разпаднаха. Но парчетата не изплуваха. Отгоре останаха само дребни късчета, доста по-малко, отколкото би очаквал човек. Галерата просто я нямаше. Неколцина оцелели от екипажа се мятаха сред вълните. Повечето не умееха да плуват. Гавин Грейлинг се бе научил, докато се подготвяше за черногвардеец, и открай време си мислеше, че е безумие почти всички моряци да не могат да плуват.

— Ето там — посочи Джил. — Можете да го проследите по мехурите.

Слава на Оролам, морският демон не бе влязъл зад вълнолома. Изглеждаше обаче, че се е насочил към много по-лоша цел.

— Върховна владетелко — обади се някой зад тях.

Беше лукслорд Карвър Черния, комуто бяха поверени всекидневните подробности в управлението на Хромария извън задълженията на Бялата. Висок оплешивяващ мургав мъж, облечен с илитийски клин и жакет.

Бели кичури прошарваха остатъците от дългата му тъмна коса. Гавин не го бе забелязал да се доближава, а уж беше черногвардеец.

— Моля да ми простите, почуках, но никой не отговори. Чудовището вече обиколи пет пъти Ясписите. Заповядах топовете на Оръдейния остров да не стрелят, ако не нападне. Топчиите питат могат ли да смятат това за нападение.

Защитата на Малки Яспис формално беше негова грижа, но лукслорд Черни беше предпазлив управник и се стараеше да не дава поводи за обвинения, когато е възможно.

Но какво би могло да направи едно гюле на онова чудовищно създание?

— Кажи им да чакат — отвърна тя.

— Нали я чу? — изрева Черния, присвил шепа около устата си. По пръстите му имаше много пръстени.

На покрива, един етаж над балкона на Бялата, един секретар държеше полирано огледало, широко цяла крачка, и се бе навел над ръба, за да чува по-добре.

— Да, върховни владетелю!

Мъжът побърза да изпрати сигнала чрез отразена светлина, а по-млада жена застана вместо него до ръба, като се правеше, че не слуша онова, което не бива да чува.

Морският демон вече плуваше покрай брега в толкова плитки води, че гърбът му се виждаше. Разби дока на началника на пристанището, сякаш без дори да забележи. Стигна до далечния северен край на Големи Яспис.

— Мамка му!

Всички си го мислеха, но прозвуча гласът на Бялата. Бялата ли? Да псува? Гавин изобщо не бе очаквал такива думи от нея.

Хората върху Стеблото на лилията бяха изгубили чудовището от поглед, когато то доближи Големи Яспис. Сега морският демон се устреми към моста преди някой от тях да реагира.