Брент Уийкс - Разбитото око

Един от внушителните зъбери се беше откъснал и висеше няколко етажа под покрива. Тежкият каменен къс се въртеше на дебело въже, сплетено от стоманена тел. Карис бе излизала на този покрив поне стотина пъти. В зъберите му нямаше стоманени въжета и яки стоманени пръти. А равните ръбове на откъсналото се огромно парче показваха, че изненадата е предвидена още при построяването на кулата. Опитваше се да проследи с поглед накъде продължава въжето, но площадката под нея се разтресе. Отдолу се подадоха още седем по-малки диска. Зъбците по ръбовете им опряха в голямото зъбно колело около големия диск и седемте диска се завъртяха бавно около кандидатите.

На всеки от тях стърчеше пиедестал от тис и кадифе. А върху пиедестала имаше бяло кълбо. Седемте камъка изглеждаха съвсем еднакви. Пиедесталите се завъртяха веднъж около големия диск и спряха.

Нафтали Делара бе изтеглила номер едно.

— Не виждам смисъл в протакането — каза тя и обърна лицето си към небето. — Оролам, води ме. Оролам, благослови моя избор.

Доближи един пиедестал и взе кълбото.

На всеки балкон по седемте кули стояха черногвардеец и луксиат. Следяха се взаимно, следяха другите двойки и следяха на балконите да не излезе никой друг, за да не се намеси в церемонията.

Но хитрината на Андрос сигурно бе извършена предварително. Погрижил се беше някак да подправи жребия и бе обяснил на своя човек предварително кой камък да вземе. Измамата несъмнено беше незабележима за останалите, а Карис щеше да избира шеста поред и вероятно не би могла да промени нищо — избор между двата последни камъка, никой от които не е истинският. Безсмислено и безплодно като толкова много години от живота ѝ.

Ева Дива роза се колеба по-дълго, но не се забави прекалено в избора си.

Кой знае какви жертви беше направила Бялата, за да стигне Карис до тук, но бяха победени. Карис дори не знаеше кое от усмихнатите лица е на лъжец. Дали не бяха и шестте? Андрос Гайл винаги се грижеше да няма неблагоприятни за него обрати, нали?

Пак чу изстрели на мускети и този път знаеше, че гърмежите са на покрива на Кулата на Призмата. Зад някои прозорци се виждаха зяпачи, но на балконите не излизаше никой освен черногвардейците и луксиатите, в чиито ръце Карис не виждаше оръжия. Какво ставаше? Черногвардейците по балконите на околните кули също изглеждаха разтревожени, но нямаха право да мръднат от местата си.

Докато тя се озърташе, Акензис Смит избра камък. Крезос Птолос се задържа дълго пред един пиедестал, отправи молитва, но накрая взе друг камък. Дойде редът на Исмена Красос. Тя се взира задълго във всяко от оставащите три кълба. Върна се три пъти при едно и накрая го взе.

За Карис оставаха два камъка. „Да се вслушам във волята на Оролам, а?“

Застана пред първия. Бял, кръгъл, малък — би се побрал в шепата ѝ… и необяснимо отблъскващ.

Странно чувство. Доближи втория, взря се съсредоточено в него и почувства силен подтик да го вземе незабавно.

Скръсти ръце на гърдите си. Нали беше уверила Бялата, че би желала Оролам да ѝ даде ясен знак, но ето го ясния знак и това никак не ѝ допадаше. Ако гласът на Оролам звучеше като плесница по ухото, не ставаха ли ушите ѝ излишни? Това сякаш обезценяваше ума ѝ, който също беше дар от Оролам. Ако Оролам я използваше, не подобаваше ли и тя да участва?

Нали? Или пак проявяваше самонадеяност?

Пламенната притегляща на зелено и червено, каквато беше само допреди месеци, щеше вече да е взела решението си и да нехае за последствията. Оролам да си свърши работата или да не я свърши — щом замисълът е негов, той да си го осъществява. Бездруго колебанията ѝ сигурно бяха безсмислени, а истинският камък вече беше взет.

Но Карис вече не беше безгрижно момиче. Беше правила какви ли не глупости. Беше правила неща, за които още се мразеше. Опита да се изпепели сама, но надмогна смъртта. Стараеше се да заличи слабостта у себе си, като се нагърби с чуждите ѝ задължения в Черната гвардия. Сега болката и разочарованието ѝ бяха присъщи както необузданите страсти. Днес не беше само онова същество на крайностите.

Не мислеше за чакащите благородници в залата и чакащите други кандидати на диска. Обърна се към утринното слънце. Съвършеният огнен кръг губеше червенината си и се издигаше все по-златист.

Разпери ръце в поздрав към слънцето, попиваше светлината му, побрала всички цветове, приемаше я, наслаждаваше ѝ се.

„Ние сме историите, които разказваме за себе си. Но когато се окажат лъжи, ние сме най-изненадани.“