Брент Уийкс - Разбитото око

— Знаят за наметалото — каза Тея. — Поне знаят достатъчно. Обясних им, докато ти беше в несвяст.

— Не съм съгласен, че знам достатъчно — възрази Бен-хадад. — Тепърва се сещам за толкова…

— Знаем достатъчно засега — прекъсна го Круксър. — Достатъчно, за да го използваме. Тея, мини напред.

Продължиха по коридора и факлите започнаха да мъждукат.

— Луксин! — прошепна Круксър.

Но всички имаха опит в притеглянето и заповедта беше излишна. Всеки поемаше колкото може повече луксин, преди факлите да угаснат.

Стигнаха до още една врата и Тея попита с жест: „Да огледам ли?“ Круксър кимна, тя побутна едната половина на двойната врата и погледна през пролуката с напълно почернелите си очи.

Остана така цяла минута, после се обърна.

— Петнайсетина, може и да са двайсетина. Наредени са в полукръг пред вратата. Всички имат мускети. Капан, от който няма измъкване.

Кип се умърлуши. Знаеше, че другите мислят същото като него. Не бяха изпреварили преследвачите. Щом стражниците долу в кулата знаеха, че те идват, значи се бяха погрижили за всички места, където можеха да ги хванат натясно. Значи ги причакваха и при Стъблото на лилията. Срещу такова числено надмощие и толкова мускети бойните умения и дарби на групата нямаха никакво значение.

— Мога да стана зелен голем — предложи Кип. — Веднъж го направих. И бях неуязвим за куршуми.

— А владееш ли се? — усъмни се Бен-хадад. — Различаваш ли приятели и врагове, когато си голем?

— Не — призна Кип неохотно.

— Има още някакъв изход — настоя Феркуди. — Майка ми и баща ми си приказваха, беше отдавна. Чух ги, без да искам. Имало пряк път до Оръдейния остров, но не с лодка.

— Откъде се минава? — веднага попита Круксър.

— Не знам. Само чух, че е проходът е скрит.

— Значи това не ни помага с нищо — троснато каза Големия Лео.

Болката като че надделяваше над изтръпването в счупената му ръка — той рядко се държеше сприхаво.

— Трошач? — подкани Тея.

— И аз знам, че има друг изход от кулата. Научих от баща ми, но той не обясни откъде се минава. Но не трябва ли да е в някой от подземните етажи, щом проходът е под дъното на залива?

— Ако искаме да стигнем до долните етажи — каза Круксър, — пак ще трябва да прекосим голямото фоайе. Стълбата за робите не стига дотам. Другата стълба е чак в отсрещния край.

— Ама че тъпо са го измислили — възмути се Бен-хадад. — И защо стълбата за робите да не продължи надолу?

— За да улеснят защитата на кулата. Както виждаш, те имат полза от това.

— Трошач, говорех за друго — многозначително каза Тея.

— Моля?

— Сещаш се.

— Не се сещам.

— Не помниш ли какво откопчих от тебе?

— Ха, взе да звучи интересно — обади се Винсен.

— Затваряй си устата, Винсен.

— А-а! — проумя Кип най-сетне.

Картите. Тя питаше не е ли видял в картите някакъв изход от кулата. Тези карти бяха посветени на най-могъщите и влиятелни хора на света; защо да не предположат, че някои от тях са знаели как да избягат незабелязано при нужда?

— Ами… не помня нищо, което да ни върши работа.

От половин час не го мъчеше внезапното пропадане в някоя карта. И това не му липсваше. Още имаше главоболие, макар че вече не беше толкова непоносимо. Не изглеждаше ли, че виденията го връхлетяваха заради някаква ключова дума?

„Изход. Кула. Кулата на Призмата. Оръдейния остров. Бягство.“

Нищо.

— Проверете другите врати на този етаж — заповяда Круксър. — Може би има обиколен коридор към другата стълба или друг изход. Хайде! Ти стой тук, Трошач. И мисли .

Разпръснаха се към всички останали врати освен двойната отпред. Кип се напъваше да мисли. Бе поел в себе си тези карти. Всичките. Все нещо би могло да изплува. Все някой от онези хора бе знаел тайната, която им беше необходима сега. Поне някой от черногвардейците, за които имаше карти, нали?

Не го спохождаше никакъв спомен. За каквото и да помислеше. Не можеше да призове картите.

Как така, в ада да пропаднат дано?! Каква полза имаше от скапаните карти, щом не му помагаха в нужда? Когато се бе измъкнал от Великата библиотека, започнаха да му се натрапват една след друга. И при най-малкия повод.

„Аз съм Гайл и уж помня всичко!“

Но не си спомняше нито една карта. Освен онази, която още не беше преживял. Картата на Бялата. Картата-загадка. Чудесно, няма що. Само загадки му липсваха сега , когато всяка загубена секунда позволяваше на Бялата гвардия да стегне обръча около тях. Какво му бе казала тя преди края? „Не само Призмите бягат“?…